Тери Пратчет - Морт

— Има ли магьосник в града? — попита тя. — Гледай в мен, в мен. Има, нали има? Вие, момичетата, винаги гледате да се измъкнете тайничко и да си поговорите с някой магьосник, нали! Къде живее той?

Жената обърна омазаното си със сълзи лице към нея, като се мъчеше да се пребори с инстинкта, който й говореше, че принцесата не съществува.

— Ъъ… магьосник, да… Катуел, на Уол Стрийт…

Устните на Кели се свиха в тънка усмивка. Зачуди се къде ли са й сложили наметалото, но практичният разум й подсказа, че ще е сто пъти по-лесно сама да си го потърси, вместо да се опитва да демонстрира присъствието си пред прислугата. Изчака, втренчена в нея, докато жената престане да плаче, огледа се наоколо, леко озадачена, и бързо излезе от стаята.

Забравила ме е вече, помисли си тя. Вгледа се в ръцете си. Изглеждаха съвсем като живи.

Трябва да беше магия.

Влезе в гардеробното си помещение и затършува из няколко гардероба, докато не откри една черна пелерина с качулка. Навлече я бързо и побягна навън през коридора и по стълбището за слугите.

От малка не беше минавала оттам. Тук бе светът на праните чаршафи, голите подове и тъпите келнери. Миришеше на леко плесенясали корички хляб.

Кели се движеше като земен дух през него. Тя естествено знаеше къде се намира слугинското крило в двореца, така както хората знаят нещо някъде в съзнанието си за сифоните или отходните канали, и беше почти готова да приеме, че, макар всички прислужници да изглеждаха досущ еднакви, те сигурно имаха някакви отличителни белези, по които най-скъпите и най-близките им хора ги разпознаваха. Но не бе подготвена да види гледки като Могхедрон — церемониалмайстора по вината, когото винаги досега бе виждала само по служба, когато той се движеше из трапезарията подобно на галеон с издути платна, а не да седи в килера си с бутилки, разгърден и да пуши лула.

Няколко кикотещи се слугинчета профучаха край нея без да я погледнат дори. Тя продължи бързо нататък, като по някакъв странен начин си даде сметка, че нарушава територията на собствения си замък.

А това, тя вече ясно го разбираше, беше така, защото това вече не беше нейният замък. Шумният свят наоколо, с изпускащото пара пране и хладните изби, беше един отделен свят. Тя не го притежаваше. Може би той притежаваше нея.

Тя си взе един кокоши крак от масата в голямата кухня — пещера, натъпкана с толкова много тенджери, които на светлината от огньовете й, лъщяха като гърбовете на костенурки, и почувства неизпитваната досега тръпка на кражбата. Кражба! В собствения й дворец! А готвачът гледаше право през нея, с очи, блестящи като желирана шунка.

Кели прекоси конските обори и излезе през задната порта, покрай няколко часови, строгите погледи на които изобщо не я забелязаха.

Вън по улиците не беше така тягостно, но тя продължаваше да се чувства странно разголена. Смазваше я — да се движи сред хора, всеки от които бързаше по свои си задачи, без да си направи труда да обърне внимание на нея самата, особено когато целият й досегашен житейски опит се заключаваше в това, че светът се върти около нея. Пешеходци се блъскаха в нея и отскачаха, като се чудеха за миг какво ли беше това, в което са се ударили, а на няколко пъти тя трябваше да отскача дори и от пътя на колите и каретите.

Пилешката кълка не можа да запълни празнината от пропуснатия обяд и тя задигна няколко ябълки от една сергия, като отбеляза наум да накара Кралския Управител да научи цената на ябълките и да изпрати парите на човека от сергията.

Раздърпана, мърлява и леко миришеща на конски лайна, най-сетне тя стигна до вратата на Катуел. Чукчето я позатрудни. От досегашния си опит тя знаеше, че вратите сами се отварят; за това си имаше специални хора и то беше тяхна грижа.

Беше толкова объркана, че дори не забеляза, че чукчето й намига.

Опита отново и й се стори, че чува далечен трясък. След известно време вратата се открехна на няколко сантиметра и тя зърна едно кръгло, смутено лице, увенчано с къдрава коса. Десният й крак я изненада като много интелигентно се озова в цепнатината.

— Настоявам да видя магьосник — заяви тя. — Ако обичате, пуснете ме незабавно да вляза.

— Той е доста зает в момента — каза лицето. — Вие за любовната отвара ли бяхте?

— Каква?

— Аз имам… имаме нещо специално от мехлема „Пазител на Страстите“ на Катуел — каза лицето и й намигна обезпокоително. — Има грижата вие да си поживеете на воля, като гарантира никаква реколта. Ако разбирате, какво искам да кажа.