Тери Пратчет - Морт

— Какво? — рязко попита тя.

— Чудех се само… дали всичко е наред?

Кели отпусна рамене.

— Не — каза тя. — Нищо не е наред. В стаята ми има мъртъв убиец. Бихте ли се погрижили за това?

— И… — тя вдигна ръка, — не искам да слушам: „Мъртъв, гос’арке?“ или „Убиец, гос’арке?“, нито писъци, нито нищо, а искам да се погрижите за това. Тихо и без шум. Мисля, че имам главоболие. Затова най-добре само кимни.

Прислужницата кимна, поклони се несигурно и отстъпи заднешком.

Морт не помнеше как се прибра. Небето просто се промени от ледено синьо в мрачно сиво, когато Бинки се плъзна в бездната между измеренията. Той не се приземи на черната земя в двора на Смърт, тя просто се оказа там, под копитата му, сякаш някой самолетоносач плавно бе маневрирал под изтребителя, за да спести на пилота всички трудности по кацането.

Огромният кон изприпка до обора и застана пред двойната врата като размахваше опашка. Морт се спусна от седлото и се втурна към къщата.

Спря се, хукна обратно, напълни яслите със сено, после хукна пак към къщата, спря се, измърмори нещо, хукна обратно, избърса коня и провери кофата с вода, и пак хукна към къщата, после пак хукна обратно, грабна чула от куката на стената и покри с него коня. Бинки важно го побутна с глава.

Като че ли къщата беше празна, когато Морт се шмугна през задната врата и се отправи към библиотеката, където дори и по това време на нощта въздухът сякаш беше направен от сух, горещ прах. Стори му се цяла вечност, докато открие биографията на Принцеса Кели, но в крайна сметка успя. Представляваше отчайващо тънка книжка, разположена на един от най-горните рафтове, достъпът до който бе възможен единствено с библиотечната стълба — паянтова конструкция на колела, която силно приличаше на древните обсадни машини.

С треперещи пръсти той отвори на последната страница и изстена.

„Убийството на петнайсетгодишната принцеса“ — прочете той — „бе последвано от обединяването на Сто Лат със Сто Хелит и, косвено, с упадъка на градовете държави от централната равнина, а така също и с разцвета на…“

Продължи да чете, неспособен да спре. Отвреме навреме пак простенваше.

Най-накрая върна книгата на мястото й, подвоуми се малко, след което я набута зад няколко други. Докато слизаше надолу по стълбата, той продължаваше осезаемо да усеща присъствието й и да чува виковете й, уличаващи го пред света, че тя все пак съществува.

Трансокеанските лайнери на Диска бяха малко. Никой капитан не обичаше да рискува с пътуване, което губи от полезрението си бреговата ивица. Твърде печален беше фактът, че корабите, които в далечината изглеждаха така сякаш преминават отвъд края на света, всъщност не изчезват зад хоризонта, а наистина просто изпадат от ръба му.

Кажи-речи всяко едно поколение раждаше по няколко ентусиазирани изследователи, които се усъмняваха в правилността на горното твърдение и предприемаха експедиции с цел оборването му. Странно, но нито един от тях не се беше завърнал, за да оповести резултатите от изследванията им.

Затова за Морт, следващата аналогия щеше да бъде напълно безсмислена.

Той се чувстваше като корабокрушенец от „Титаник“, но в последния момент са го спасили. На „Луситания“.

Чувстваше се така, сякаш без да се замисли е хвърлил снежна топка в неподходящ момент, а сега наблюдава как последвалата лавина помита три планински курорта.

Чувстваше как край него историята се разплита.

Чувстваше, че има спешна нужда от някой, с когото да поговори.

Това ще рече или Албърт, или Изабел, защото след такава дълга нощ и през ум не искаше да му мине мисълта да обяснява всичко това на малките, сини карфички. В редките случаи, когато Изабел благоволеше да отправи поглед към него, тя даваше ясно да се разбере, че единствената разлика между Морт и някоя умряла жаба е цветът. Колкото до Албърт…

Е, наистина, не най-добрият изповедник, но при липсата на друг и той ставаше.

Морт се смъкна по стълбата и си проправя обратно път през рафтовете с книги. Няколко часа сън — това също не бе лоша идея.

И тогава той чу въздишка, изтопуркаха крака, и някой затръшна врата. Когато надникна зад най-близкия рафт, там нямаше нищо, освен един висок стол и няколко книги на него. Взе една, погледна името и зачете няколко страници. До нея лежеше мокра, дантелена кърпичка.

Морт се събуди късно и забърза към кухнята, като всеки момент очакваше строгия неодобрителен глас. Нищо не се случи.