Тери Пратчет - Морт

Бинки премина над планинските била като бял вихър и докосна снега в празния вътрешен двор на манастира, осветен само от небесните диско-потоци и искрящ с цветовете на дъгата. Морт скочи на земята и хукна по смълчаните коридори до килията, в която 88-мият абат умираше, наобиколен от преданите си следовници.

Стъпките му кънтяха, докато тичаше по украсения със сложни йероглифи мозаечен под. Самите монаси нахлузваха вълнени терлици върху обувките си.

Стигна до леглото, спря за момент, облегна се на косата и си пое дълбоко дъх.

Абатът, който бе дребен, абсолютно плешив и имаше повече бръчки, отколкото цяла торба сушени сливи накуп, отвори очи.

— Закъсня — промълви той и издъхна.

Морт преглътна, трудно си пое дъх и замахна с косата, описвайки бавна и плавна дъга. Все пак, добре се получи; абатът се надигна, като остави тялото зад себе си.

— Нито миг по-рано — каза той с глас, който единствено Морт чу. — По едно време бях почнал да се притеснявам.

— Всичко наред ли е? — попита Морт. — Само че трябва да бягам…

Абатът скочи от леглото, премина през редиците осиротели следовници и се приближи към Морт.

— Хайде, не бързай чак толкова — рече той. — Винаги чакам с нетърпение да си побъбрим. К’во стана с оня приятел?

— Оня приятел? — попита Морт, озадачен.

— Оня, високия. С черната мантия. Дето вечно не си дояжда, ако се съди по вида му — каза абатът.

— Оня приятел? Да нямате предвид Смърт? — каза Морт.

— Същият — весело каза абатът.

Ченето на Морт увисна.

— Да не би често да умирате? — едва успя да попита.

— Тъй. Тъй. Е, веднъж хванеш ли му цаката — каза абатът, — останалото е въпрос на тренинг.

— Така ли?

— Трябва да тръгваме — каза абатът.

Ченето на Морт се хлопна.

— И аз това се опитвах да кажа — каза той.

— Така че, ако ви е удобно, да ме оставите в долината — спокойно продължи дребният монах. Той профуча край Морт и се запъти към вътрешния двор. Морт остана загледан в пода за момент, после хукна подире му по начин, за който беше сигурен, че е непрофесионален и без грам достойнство.

— Вижте сега… — започна той.

— Онзи имаше кон на име Бинки, сега си спомням — рече дружески абатът. — Да не си откупил лиценза за занаята?

— Лиценз ли? — каза Морт, абсолютно объркан.

— Е, там, как му викате. Прощавай — рече абатът, — наистина не знам как стават тия неща, момче.

— Морт — рече Морт отнесено. — А и мисля, че вие следва да дойдете с мен, господине. Ако нямате нищо против — добави той, като се надяваше, че гласът му звучи твърдо и авторитетно. Монахът се обърна и мило му се усмихна.

— Де да можех — рече той. — Един ден, може би. А сега, бихте ли ме откарали до най-близкото село, щото някъде по това време май вече ме зачеват.

— Зачеват? Та вие току-що умряхте! — каза Морт.

— Така е, но аз притежавам нещо като абонаментна карта — обясни абатът.

Много бавно на Морт взе да му просветва.

— О! — каза той, — чел съм за това. Прераждане, нали?

— Точно това е думата. Петдесет и три пъти досега. Или петдесет и четири.

Щом ги видя да приближават, Бинки вдигна глава и изцвили кратко за поздрав като на стар познат, когато абатът го потупа по носа. Морт го яхна и помогна на абата да се качи отзад.

— Сигурно е много интересно — рече той, докато Бинки се издигаше над храма. Тази забележка би се оценила минус шест, по абсолютната шестобална скала за оценка на общите разговори, но Морт не можа да измисли нищо по-оригинално.

— Хич не е сигурно — отвърна абатът. — Мислиш, че е интересно, защото предполагаш, че си спомням всичките ми животи, но аз, разбира се, не ги помня. Поне не докато съм жив, във всеки случай.

— За това не се бях сетил — призна Морт.

— Представи си, петдесет пъти те учат да акаш на гърне.

— И като се огледаш, няма какво да си спомниш, нали — каза Морт.

— Прав си. Ако зависеше от мен, не бих се прераждал. Тъкмо взема да му хващам чалъма, и е ти ги, идат момчетата от храма да търсят момче, заченато точно в часа, когато старият абат е издъхнал. Такава липса на въображение. Спри за момент тук, ако обичаш.

Морт хвърли поглед надолу.

— Ние сме насред въздуха — рече той колебливо.

— Само за минутка, няма да те бавя. — Абатът се смъкна от гърба на коня, направи няколко стъпки по безплътния въздух и извика с все сила.

Това като че ли продължи дълго време. После абатът отново се покатери на Бинки.

— Представа си нямаш откога го чаках този момент — рече той.

В една по-ниска долина на няколко мили от храма имаше селце, което играеше ролята на сервизна база за манастира. От птичи поглед то представляваше безразборно разпилени малки, но изключително добре звукоизолирани колиби.