Тери Пратчет - Морт

— Пази се, Морт — каза гласът й в главата му. — Сега може и да искаш да си най-добрият в професията, но ще можеш ли след време да се откажеш?

Морт стърчеше идиотски с ръка на бузата. Дърветата около сечището за един миг потрепериха, във вятъра отекна смях, и после смразяващата тишина бавно падна над поляната.

През розовата мъгла в главата му отново изплува отговорността. Той сграбчи втория часовник и се взря отблизо в него. Пясъкът почти се беше свършил.

Самият часовник беше украсен с орнаменти на лотосови листенца. Когато Морт го почука с нокът, стъклото каза: „Оммм“.

Затича се през хрупкавия сняг към Бинки и се метна на седлото. Конят вирна глава, изправи се на задните си крака и се втурна към звездите.

Огромни безмълвни потоци от синьо-зелен пламък се изливаха от покрива на света. Драперии октаринова светлина танцуваха бавно и величествено над Диска, докато огънят от Аврора Кориолис — огромното освобождаване на магия от постоянното поле на Диска, се отвеждаше в зелените ледени планини на Центъра.

Централната кула на Кори Селести — домът на боговете, представляваше стълб от студен, искрящ огън, висок цели десет мили.

Това беше гледка, наблюдавана от малцина смъртни, и Морт не бе един от тях, тъй като се бе снишил и вкопчил с все сили в гривата на Бинки, докато препускаха през нощното небе начело на димната следа на комета.

Имаше и други планини, скупчени около Кори. В сравнение с нея, те приличаха на термитни могилки, макар че в действителност всяка една от тях притежаваше внушителен асортимент от долчинки, рътлинки, склонове, сипеи, канари и глетчери, с които всяка нормална планинска верига би се гордяла.

В една от най-високите от тях, в дъното на фуниевидна долина, живееха Слухарите.

Те бяха една от най-старите религиозни секти на Диска, макар че и самите богове бяха раздвоени по въпроса дали Слухтенето е истинска религия, и единственото, което предпазваше храма им да бъде пометен от няколко добре насочени лавини, беше фактът, че дори и боговете бяха любопитни да узнаят какво толкова биха могли да Чуят Слухарите. Ако има нещо, което истински да раздразни един бог, то е да не знае нещо.

Няколко минути бяха необходими на Морт, за да пристигне. Един ред с многоточия прекрасно би ги запълнил, но читателят сигурно вече е забелязал странната форма на храма — навит като огромна бяла амонитена черупка в края на долината — и най-вероятно ще чака обяснение.

Всъщност, това, което Слухарите се опитват да чуят е, какво точно е казал Създателят, когато е направил вселената.

Теорията е много проста.

Съвсем ясно е, че нищо от това, което Създателят е сътворил не може да бъде унищожено, което ще рече, че ехото от тези първи изречени срички би трябвало още да е тук някъде наоколо, да продължава да се отразява и рикошира в цялата материя из космоса, и следователно, възможно е то да бъде доловено от един достатъчно добър слухар — професионалист.

Още преди много еони, Слухарите бяха открили тази уникална долина, която ледът и случаят превърнали в съвършената акустична противоположност на долината с ехо, и бяха построили своя многокамерен храм, точно както hi-fi маниакът подбира най-удобното място за слушане, на което да постави фотьойла в дома си. Сложна поредица от екрани и усилватели направляваше звука по мразовитата долина — фуния, насочвайки го навътре към централната камера, където по всяко време от денонощието седяха трима монаси.

Които слухтяха.

Известен проблем създаваше фактът, че те чуваха не само едва доловимото ехо от първите изречени думи, а и всички останали звуци, отронени на Диска. Затова, за да могат да разпознаят звука на Думите, те трябваше да се научат да разпознават всички останали звуци. За което, естествено, бе нужен талант и за да бъде приет да се обучава, кандидатът трябваше да разпознае единствено по шума, от разстояние хиляда метра, на коя страна е паднала монетата. А за да го приемат действително в ордена, той трябваше да познае и какъв е цветът й.

И макар че Светите Слухари живееха тъй далече, мнозина предприемаха изключително дългия и опасен преход до храма им, преодолявайки мразовити, обитавани от троли земи, форсираха леденостудени бързеи, катереха непристъпни планини, бродеха из негостоприемната тундра, само и само да изкачат тесните стъпала, които водеха до усамотената долина, и с открито сърце да попият тайната на битието.

А монасите да ги хокат: „Тишина, мътните ви взели!“