Тери Пратчет - Морт

— Но вие нищо не разбирате! — изплака Морт. — Всичко ще объркам! Никога по-рано не съм правил това!

Тя го потупа по ръката.

— И аз не съм — каза тя. — Ще се учим един друг. Така, сега вдигни косата и се дръж като голямо момче, ето така, браво.

Без да слуша протестите му, тя го избута навън и го последва, после затвори вратата, заключи я с голям железен ключ и го окачи на един пирон до вратата.

Студът беше стегнал хватката си над гората, и стискаше, та чак корените пукаха. Луната залязваше, но небето беше обсипано с ярки, бели звезди, от които зимата изглеждаше още по-студена. Гууди Хамстринг потрепери.

— Ей там има един стар дънер — каза тя дружески. — Гледката към долината е чудесна. През лятото, разбира се. Бих искала да поседна за малко.

Морт я преведе през преспите и почисти, колкото можа, снега от дървото. Седнаха, пясъчният часовник — помежду им. Каквато и да беше гледката през лятото, сега тя представляваше само черни скали на фона на небето, от което се ронеха малки дрипави снежинки.

— Не мога да повярвам — каза Морт. — Искам да кажа, гласът Ви звучи така, сякаш искате да умрете.

— Има някои неща, които ще ми липсват — каза тя. — Но се износва. Животът де, него имам предвид. Не можеш повече да разчиташ на собственото си тяло, значи време е да си вървиш. Май е време да опитам нещо друго. Той казвал ли ти е, че ние магьосниците можем да го виждаме?

— Не — каза Морт, не съвсем точно.

— Ами, можем.

— Той вещици и магьосници много-много не обича — осмели се да каже Морт.

— Никой не обича всезнайковците — рече тя с явно удоволствие. — Само му създаваме проблеми, нали се сещаш. Докато поповете — не, затова ги и обича.

— Никога не го е казвал — рече Морт.

— Ха. Те все разправят на хората колко ще им е хубаво след като умрат. Ние сме тези дето им говорим, че тук може да е сто пъти по-добре, стига само главите им да го проумеят.

Морт се поколеба. Искаше му се да й каже: Грешите, той съвсем не е такъв, него хич не го интересува дали хората са добри или лоши, стига само да са точни. И е мил е котките — добави той.

Но размисли и се отказа. Мина му през ума, че хората имат нужда да вярват в разни неща.

Вълкът изви отново и то толкова наблизо, че Морт се огледа неспокойно. Друг оттатък долината му отвърна. Припевът поеха още няколко вълка, скрити в горските усои. Никога преди това Морт не беше чувал нещо толкова скръбно.

Той погледна настрани към застиналата фигура на Гууди Хамстринг, и тогава, с нарастваща тревога, към пясъчния часовник. Скочи на крака, грабна косата и замахна, стиснал я с две ръце.

Вещицата се изправи, оставяйки тялото зад себе си.

— Браво — каза тя. — За един миг си помислих, че не си улучил.

Морт се подпря на едно дърво, като дишаше тежко, а Гууди заобиколи падналия дънер и се вгледа в тялото си.

— Хмм — критично каза тя. — Времето ще отговаря за много неща. — Вдигна ръка и се изсмя, щом видя, че звездите прозират през нея.

И тогава започна да се променя. Морт вече го беше виждал — когато душата разбира, че вече не е свързана с морфичното поле на тленното тяло — но никога толкова последователно. Стегнатият малък кок се развали и косата й се разпиля, променяйки цвета и дължината си. Тялото й се изправи. Бръчките й се изгладиха и заличиха. Сивата й вълнена дреха се свлече, като отлива на морето и остави съвършено други, смущаващи очертания.

Тя погледна надолу, изкиска се и смени дрехата с нещо в тревистозелено, и доста впито.

— Как ти изглеждам, а, Морт? — попита тя. Преди гласът й беше звучал дрезгаво и треперливо. Сега напомняше дъх на мускус, кленов сироп и разни други неща, които караха адамовата му ябълка да подскача като топка, вързана на гумена лента.

— … — успя да каже Морт и здраво стисна косата, че чак кокалчетата му побеляха.

Тя тръгна към него като змия, превключвайки предавките предна-задна.

— Не чух какво каза — измърка тя.

— М-м-много си хубава — каза той. — Такава ли си била… в действителност.

— Такава съм била винаги.

— О! — Морт заби поглед в краката си. — Налага се да те отведа със себе си — каза той.

— Знам — каза тя, — обаче аз оставам.

— Не можеш да направиш това! Искам да кажа… — той с мъка намираше думите, — разбираш ли, ако останеш, ти един вид се разстилаш и изтъняваш, докато…

— Ще ми достави голямо удоволствие — твърдо каза тя. Наведе се напред и го целуна с ефирна, като въздишката на пеперуда, целувка, като едновременно с това угасваше, така че остана само целувката — също като чеширска котка, само че далеч по-еротична.