Тери Пратчет - Морт

— РЕШИХ МАЛКО ДА СЕ ПОРАЗТЪПЧА — рече той загадъчно. — ИЗГЛЕЖДА, НЕ СЪМ ДОБРЕ. ИМАМ НУЖДА ОТ СВЕЖ ВЪЗДУХ. — Той като че ли се сети за нещо друго, бръкна в мистериозните гънки на наметалото си и извади три пясъчни часовника.

— ВСИЧКО Е ЯСНО — каза той. — ПРИЯТНО ПРЕКАРВАНЕ.

Завъртя се и пое надолу по улицата, като си тананикаше.

— Ъм. Благодаря — отвърна Морт. Вдигна часовниците към светлината и забеляза, че в единия са останали едва няколко песъчинки.

— Значи ли това, че вече аз отговарям? — извика той, но Смърт вече се беше скрил зад ъгъла.

Бинки го посрещна с тихо приятелско изцвилване. Морт го яхна, а сърцето му биеше като лудо, от притеснение и отговорност. Пръстите му сами извадиха косата от калъфа, нагласиха дължината и заключиха механизма на острието (то блесна стоманеносиньо в нощта и наряза звездната светлина като салам). Възседна коня внимателно и се намръщи при мисълта за натъртените от ездата места, но върху Бинки беше все едно яздиш възглавница. Сети се още нещо и опиянен от делегираните му права, той извади от торбата пътното наметало на Смърт, загърна се в него и закопча сребърната брошка на яката.

Погледна пак първия пясъчен часовник и смушка Бинки с колене. Конят подуши мразовития въздух и препусна.

Зад тях, Катуел изхвърча от дома си и се понесе с развята мантия надолу по заледената улица.

Сега вече конят леко галопираше и увеличаваше разстоянието между копитата си и паветата. Едно махване с опашка и вече беше над покривите на къщите, като продължи да се издига плавно в мразовитото небе.

Катуел не му обърна внимание. Мисълта му бе заета от други по-неотложни неща. Изпълни ефектен летящ скок и се приземи в цял ръст сред ледените води на конското корито, като с благодарност се облегна на плаващите отломъци лед. След известно време водата започнала се изпарява.

Морт се движеше ниско заради вълнуващото усещане от скоростта. Под тях заспалата местност беззвучно свистеше. Бинки препускаше в спокоен галоп, огромните му мускули се плъзгаха под кожата му също като алигатори по пясъчния бряг, а гривата му шибаше Морт в лицето. Нощта бягаше вихрено назад след препускащия край на косата, разсечена на две извити половини.

Носеха се безмълвни като сенки под лунната светлина, видими единствено за котките и хора, чиято работа бе да се бъркат там дето не им е работата.

По-късно Морт не можа да си спомни, ала тогава най-вероятно се смееше.

Скоро заскрежените равнини отстъпиха място на хълмистите терени около планините, а след това и самите планини Рамтоп се понесоха срещу тях. Бинки сниши глава, отвори още по-голяма крачка и се прицели между два върха, остри като зъбите на вампир на сребристата светлина. Някъде виеше вълк.

За сетен път Морт погледна пясъчния часовник. Резбованата рамка беше украсена с дъбови листа и корени на мандрагора, а пясъкът вътре дори и на лунната светлина беше бледозлатист. Завъртя стъкленицата насам-натам и едва успя да различи името „Амелине Хамстринг“, гравирано по възможно най-фин начин.

Бинки премина в лек галоп. Морт погледна надолу към покрива на гората, посипана със сняг, най-вероятно или ранен, или много, много закъснял; можеше да е и двете, тъй като Планините Рамтоп си криеха сезоните и ги разпределяха както им скимне, без оглед на това кое време на годината е в момента.

Под тях зейна пропаст. Бинки намали съвсем, направи кръг и се спусна към сечище, побеляло от навятия сняг. Беше кръгло, с миниатюрна колиба точно в средата. Ако земята наоколо не беше покрита със сняг, Морт би забелязал, че пънове липсват; в кръга нямаше изсечени дървета — те просто са били убедени да не растат там. Или, просто си бяха отишли.

Светлина от свещ струеше през един от долните прозорци и хвърляше бледо, оранжево петно върху снега.

Бинки плавно се приземи и препусна, без да потъне, по замръзналия хрупкав сняг. Разбира се, не остави и слели.

Морт слезе от коня и се приближи към вратата, като си мърмореше нещо под носа и замахваше с косата за проба.

Покривът на колибата беше направен с големи стрехи — да пазят от снежни навявания, а и да държат дървата сухи през зимата. Никой обитател от високите части на Планините Рамтоп не би посмял да започне зимата, без да се е запасил със сухи цепеници под стрехите на поне три от страните на къщата. Но тук нямаше никакви дърва, макар че пролетта беше още много далече.

Имаше обаче няколко стиски сено в мрежа — хранилка до вратата. На нея висеше бележка, изписана с големи, леко треперливи букви: