Тери Пратчет - Морт

Той пристъпи напред, готов да защити града от хора, които не зачитат заповедите, дадени им от надлежно овластените градски служители. Морт прецени острието на пиката, кръжащо на няколко сантиметра от лицето му. Всичко това започваше да му писва.

— От друга страна — каза той хладнокръвно, — какво бихте казали, ако ви подаря този чудесен кон, например?

Не беше трудно да открие входа за крепостта. И там пазеха стражи, и те също — с арбалети и дори с още по-мрачен поглед върху живота от първите, а, така или иначе, Морт вече беше свършил конете. Помота се малко насам-натам, докато привлече щедрото им внимание, след което умърлушено пое по улиците на малкия град, чувствайки се абсолютен глупак.

След всичко това, след безкрайните мили със зеле, след като гърбът му се беше вдървил като талпа, той дори не знаеше защо е тук. И какво от това, че тя го е видяла, дори и когато той беше невидим? Имаше ли някакво значение? Разбира се, че не. Само дето продължаваше да вижда лицето й пред себе си, и искрицата надежда в погледа й. Искаше му се да й каже, че всичко ще се оправи. Искаше му се да й разкаже за себе си и за всички свои мечти. Искаше да разбере коя е нейната стая в двореца и да я наблюдава цяла нощ, чак докато светлината вътре угасне. И т.н.

Малко по-късно някакъв ковач, чийто бизнес беше в една от тесните улици, граничещи със стените на двореца, вдигна поглед от наковалнята си и видя висок, източен младеж с пламнало лице, който напразно се опитва да мине през стената.

Доста по-късно, един младеж е поохлузена и насинена глава се отби в една от градските кръчми и попита как да стигне до най-близкия магьосник.

И вече още по-късно, Морт се озова пред къща с олющена мазилка и потъмняла месингова табела, която възвестяваше, че това е жилището на:

Солидно впечатлен, въпреки разтуптяното си сърце, Морт вдигна тежкото чукче на входната врата, което имаше формата на отвратителен грифон, захапал тежка желязна халка, и почука два пъти.

Отвътре се чу кратко суетене, серия нервни домашни шумове, които в къща с не дотам възвишен обитател, биха напомнили за, например, някой, който изсипва чиниите от обяда в мивката и скрива разпиляното пране.

Най-накрая вратата се отвори, бавно и мистериозно.

— Прафи фе фега на много фпетатлен — каза чукчето на вратата, настроено разговорчиво, но затруднено поради халката. — Отфаря я ф макари и парте конет. Не го бива в отклютвафтите магии, сефстас ли фе?

Морт изгледа ухиленото желязно лице. Аз работя за скелет, който върви през стени, рече си той. Защо трябва да се учудвам вече от нещо?

— Благодаря — каза той.

— Няма фа какво. Ифтрий си краката в ифтривалката, фтъргалката има фвободен ден.

Голямата, ниска стая вътре беше тъмна и сумрачна и ухаеше главно на тамян, но също така и леко на варено зеле, на престояло бельо и на обитател, който замеря с чорапите си стената и обува онези, които не се залепят за нея и паднат. Имаше голяма пукната кристална топка, астролабия без някои части, един разкривен октограм на пода и висящ на тавана препариран алигатор. Препарираният алигатор е атрибут, абсолютно задължителен за всяка една уважаваща себе си магьосническа кантора. Този изглеждаше така, сякаш не му е харесало много.

Мънистена завеса се отмести театрално в дъното на стаята и откри една фигура, забулена с качулка.

— Благоприятстващи съзвездия греят в часа на срещата ни днес — изрецитира тя.

— Какви? — попита Морт.

Настъпи внезапна смутена тишина.

— Моля?

— Какви съзвездия? — попита Морт.

— Благоприятстващи — каза фигурата неуверено. Окопити се и продължи. — Каква е причината да безпокоите Игнеус Катуел, Притежателят на Осемте Ключа, Пътешественикът из Подземните Измерения, Върховният Маг на…

— Простете — каза Морт, — Вие наистина ли сте това?

— Наистина да съм какво?

— Магистър на как-беше, Върховен Жрец на Каж-го-де в Свещените Измерения?

Катуел раздразнено отметна качулка. Но вместо мистика с посивяла брада, когото Морт бе очаквал да види, под нея се оказа едно кръгло и пълно лице — розово и бяло, като пирог с месо, на какъвто той приличаше и по някои друга неща. Например, като почти всеки пирог с месо, той нямаше брада, и като почти всеки пирог с месо — от него лъхаше добродушие.