Тери Пратчет - Морт

— Не съм демон! Човек съм! — каза той и замлъкна шокиран, като се чу да говори на перфектен клачиански.

— Крадец, така ли? — каза бащата. — Убиец? Да не би пък да си данъчен инспектор, щом се вмъкваш така потайно? — Ръката му се плъзна под масата и извади сатър, наточен като бръснач. Жена му изпищя, изпусна чинията и притисна най-малкото от децата към себе си.

Морт проследи как острието разпори въздуха и се предаде.

— Нося ви поздрави от най-тъмните кръгове на ада — осмели се той.

Промяната бе невероятна. Сатърът се скри и семейството разцъфна в усмивки.

— Цяло щастие е за нас посещението на един демон — засия бащата. — Каква ще е волята ти, о, прокълната семко от слабините на Офлър?

— Моля? — рече Морт.

— Демонът дарява благоденствие и злато оногова, който му служи — каза мъжът. — Как можем да ти помогнем, о, зловонно кучешко дихание на пъклената бездна?

— Ами, не съм много гладен — каза Морт, — но ако знаете откъде бих могъл да взема един бърз кон, ще пристигна в Сто Лат още преди залез-слънце.

Мъжът целият засия и се поклони.

— Знам точното място, зловреден извлек от червата, ако бъдете така добър и ме последвате.

Морт бързо тръгна подире му. Древният прародител ги наблюдаваше критично и продължаваше методично да дъвче.

— На това ли му викат демон тука? — рече той. — Офлър скапа тая прогнила държава, дори демоните й са трето качество. Не стават и на малкия пръст на демоните от Старата ни Родина.

Жената постави малка купичка с ориз в средния чифт скръстени ръце на Офлър (на заранта щеше да е празна) и отстъпи назад.

— Съпругът ми разказваше, че миналия месен сервирал в „Къри Гардънз“ на някакво същество, което не било там — каза тя. — Беше много впечатлен.

Десет минути по-късно мъжът се прибра и, в тържествено мълчание, постави на масата малка купчинка златни монети. Представляваха достатъчно богатство да се купи една значителна част от града.

— Имаше цяла торба с такива — каза той.

Известно време цялото семейството гледа парите. Жената въздъхна.

— Богатството носи много проблеми — каза тя. — Какво ще правим?

— Връщаме се в Клач — каза мъжът решително, — където децата ни ще пораснат в нормална страна, вярна на славните традиции на древния ни род, и където мъжете не е необходимо да работят като келнери за алчни господари, а ще стоят изправени, с гордо вдигнати чела. При това трябва да тръгнем начаса, о нежен цвят на финиковата палма.

— Защо тъй скоро, о, трудолюбиви сине на пустинята?

— Защото — каза мъжът, — току-що продадох най-бързия състезателен кон на нашия Патриций.

Конят не беше нито толкова расов, нито толкова бърз, като Бинки, но пътят бягаше под копитата му и той лесно остави зад себе си няколкото конни стражи, които поради някаква неизвестна причина изявиха желание да разговарят с Морт. Скоро мизерните покрайнини на Морпорк останаха зад гърба им и пътят навлезе в богатите на чернозем равнини Сто, образувани през еоните от периодичните разливи на огромната, бавна Анкх, донесла на областта благоденствие, сигурност и хроничен артрит.

Освен това, беше безумно скучно. Докато светлината бавно се дестилираше от сребристо в златисто, Морт препускаше през плоската, ветровита местност, нашарена — докъдето поглед стига — със зелеви полета. Много неща могат да се кажат за зелето. Човек би могъл надълго и нашироко да говори за богатото му съдържание на витамини, за жизненоважния му принос на желязо, за полезната целулозна маса и безценните хранителни свойства. Все пак, като цяло, едно нещо със сигурност му липсва; а именно — въпреки огромните си хранителни достойнства и морално надмощие над… да речем, нарцисите, то никога не е било гледка, способна да вдъхнови нечия муза. Освен, ако поетът не е гладен, разбира се. От Сто Лат го деляха само двайсет мили, но през призмата на безсмисленият човешки опит, обаче, те изглеждаха като две хиляди.

Стражи пазеха портите на Сто Лат, макар че в сравнение с онези, които патрулираха из Анкх, видът на тези беше по-скоро уплашен и аматьорски. Морт изтопурка край тях, а един от стражите, чувствайки се малко глупашки, попита кой е там.

— Страхувам се, че не мога да спра — каза Морт.

Пазачът беше новак в работата, пък и доста амбициозен. Пазенето не беше точно това, на което се е надявал. Да стои по цял ден прав на крака, в стоманена ризница, с брадва, забучена на дълга дръжка, в ръката — не, не това беше нещото, за което доброволно се беше заловил; беше се надявал на емоции, предизвикателства, на арбалет и поне униформа, която не ръждясва на дъжда.