Тери Пратчет - Морт

— Аха — каза продавачът. Наведе се напред съзаклятнически. — Търсиш къде да си прекараш приятно, нали? Бих могъл да те оправя.

— Ще ми е приятно само да разбера къде съм — съгласи се Морт.

Мъжът бе париран.

— Тук е Анкх-Морпорк — каза той. — Всеки би трябвало да го вижда. И помирисва.

Морт подуши. Определено витаеше нещо във въздуха на тоя град. Създаваше усещането, че е въздух, който е видял доста живот. С всяко вдишване човек се убеждаваше, че наоколо има още хиляди други хора и че почти всички те имат подмишници.

Сергиджията огледа Морт критично, като отбеляза бледото лице, добре скроените дрехи и странното му присъствие — ефект аналогичен на свитата пружина.

— Виж, ще бъда прям — каза той. — Знам пътя до най-хубавия бардак.

— Благодаря, вече обядвах — отвърна Морт неопределено. — Но бихте могли да ми кажете, дали не е наблизо… мисля, че се казваше, Сто Лат?

— На около двайсет мили оттук по посока на Центъра, но там няма нищо за млад човек като теб — каза търговецът забързано. — Виждам, че си сам, че търсиш нови срещи, нови тръпки, нов романс…

Междувременно Морт бе разтворил кесията, дадена му от Смърт. Беше пълна с дребни златни монети, с големината на пайети.

В главата му отново изплува образ на бледо младо лице под водопад от червени коси, което някак бе усетило присъствието му в залата. Блуждаещите в мозъка му чувства от последните няколко дни изведнъж се фокусираха в една точка.

— Искам — каза твърдо той, — много бърз кон.

Пет минути по-късно Морт вече се беше изгубил.

Този район на Анкх-Морпорк беше известен като „Сенките“ — вътрешна градска територия, която спешно се нуждаеше или от правителствена помощ, или от — за предпочитане — огнемет. Слабо бе да се нарече мръсен, защото това би разтеглило понятието до скъсване. Беше мръсен, че и отгоре — където Айнщайновата относителност вече придаваше очарование на отвратителността — с което той се перчеше, сякаш бе носител на архитектурен приз. Беше шумен, лепкав и миришеше на кравешки обор.

Той беше заобиколен не толкова от съседни области, колкото от екология, като огромен земен коралов риф. Населяваха го човеци, или по-скоро човешките еквиваленти на омарите, калмарите, скаридите и т.н. И на акулите.

Морт се луташе безнадеждно из кривите сокаци. От птичи поглед, човек би открил определена закономерност в движението на хората зад него, което говореше за група хора, небрежно събираща се около една цел, и правилно би заключил, че Морт и златото му ще имат кажи-речи същата продължителност на живота като на трикрак таралеж, който пресича магистрала с шест ленти.

Трябва вече да е станало ясно, че „Сенките“ не бяха място, заселено с граждани. По-скоро бърложани. Морт периодически правеше опити да завърже разговор с някой от тях, за да научи пътя към някой добър търговец на коне. Бърложанинът изръмжавате нещо и отминаваше, тъй като всеки който би искал да живее в „Сенките“ повече от три часа, си бе изработил специфичен нюх и зарязваше Морт, както селянин — високото дърво по време на гръмотевична буря.

И така, най-накрая Морт стигна до брега на Анкх, най-великата от реките. Тя беше бавна и тежка с наноси от равнините още преди да навлезе в града, а докато стигнеше до „Сенките“, дори и агностик би могъл да премине по нея. Трудно бе човек да се удави в Анкх, по-лесно беше да се задуши.

Морт огледа повърхността колебливо. Като че се движеше. Онова май бяха мехури. Трябваше да е вода.

Въздъхна дълбоко и се обърна.

Зад него се бяха появили трима апаши, извлечени сякаш от каменните зидове. Имаха тежкия, тъп вид на ония отрепки, чието появяване във всеки разказ подсказва, че сега е време главният герой да бъде малко поизплашен, ама малко, защото, съвсем естествено, те ще останат адски изненадани.

Гледаха мръсно. Правеха го добре.

Един от тях бе извадил нож и описваше с него малки кръгчета във въздуха. Запристъпва бавно към Морт, а другите двама му осигуряваха неморална подкрепа.

— Дай парите — изграчи той.

Ръката на Морт посегна към кесията на колана.

— Чакайте малко — каза той. — А после?

— К’во?

— Как к’во, парите или живота, нали така? — каза Морт. — Обикновено крадците това желаят. Животът Ви или парите Ви. Прочетох го веднъж в някаква книга — добави той.

— Може, може — съгласи се крадецът. Чувстваше как губи инициативата, после блестящо я овладя. — От друга страна, може да стане, парите и живота, нали. Един вид, двойна печалба, а? — Мъжът изгледа косо колегите си, които се изкискаха по ноти.