Тери Пратчет - Морт

Момичето бе коленичило и плачеше.

— Това е дъщеря ми — каза кралят. — Би трябвало да съм тъжен. Защо не съм?

— ЧУВСТВАТА ОСТАВАТ НАЗАД. ВСИЧКО Е ВЪПРОС НА ЖЛЕЗИ.

— А! Така ще да е, предполагам. Тя не ни вижда, нали?

— НЕ.

— Вероятно няма никакъв начин да й…?

— НИКАКЪВ — каза Смърт.

— Само че тя ще стане кралица, и ако бих могъл…

— СЪЖАЛЯВАМ.

Момичето погледна нагоре право през Морт. Той проследи как дукът мина зад нея и постави съчувствено ръка на раменете й. Бегла усмивка пробяга по устните на мъжа. Беше от онези, дето лежат на песъчливия бряг и дебнат за неразумни плувци.

Да би могла да ме чуеш, каза Морт. Не му се доверявай!

Тя се вгледа в Морт и присви очи. Той протегна ръка и тя премина свободно през нейната.

— ХАЙДЕ, МОМЧЕ. СТИГА ФАНТАСМАГОРИИ.

Морт почувства ръката на Смърт да го стиска за рамото, съвсем по приятелски. Обърна се неохотно и последва Смърт и краля.

Излязоха през стената. Бе наполовина излязъл преди да осъзнае, че преминаването през стени е невъзможно.

Самоубийствената логика на това едва не го уби. Почувства студенината на камъка по крайниците си, преди един глас в ухото му да го осведоми:

— ПОГЛЕДНИ ГО ПО ДРУГ НАЧИН. СТЕНАТА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ТАМ. ИНАЧЕ НЕ БИ МОГЪЛ ДА Я ПРЕМИНЕШ. НАЛИ ТАКА, МОМЧЕ?

— Морт — каза Морт.

— КАКВО?

— Казвам се Морт. Или Мортимър — ядосано рече Морт и продължи напред. Студенината остана зад него.

— ЕТО. НЕ БЕШЕ ЧАК ТОЛКОВА ТРУДНО, НАЛИ?

Морт огледа напред-назад коридора и плесна стената за проба. Вероятно бе преминал през нея, макар че сега тя изглеждаше доста плътна. Малки люспи слюда проблясваха срещу му.

— Как става тоя номер? — попита той. — И как аз го направих? Това магия ли е?

— ВСИЧКО ДРУГО, НО НЕ И МАГИЯ, МОМЧЕ. ПОЧНЕШ ЛИ САМ ДА ГО ПРАВИШ, НЯМА ДА ИМА НА КАКВО ПОВЕЧЕ ДА ТЕ УЧА.

Кралят, който значително беше дифузирал вече, каза:

— Много впечатляващо, наистина. Впрочем струва ми се, че гасна.

— МОРФОГЕНЕТИЧНОТО ВИ ПОЛЕ ОТСЛАБВА — каза Смърт.

Гласът на краля долетя едва като шепот:

— Такава ли била работата?

— С ВСЕКИ Е ТАКА. ПРОСТО ГО ПРИЕМИ.

— Как?

Гласът вече беше само контур във въздуха.

— БЪДИ ТАКЪВ КАКЪВТО СИ.

И тогава кралят рухна, и взе да се смалява, смалява във въздуха, докато накрая от полето остана само една миниатюрна, бляскава точица. Стана толкова бързо, че Морт почти го пропусна. От дух — в прашинка за четвърт миг и една едва чута въздишка.

Смърт леко подхвана блестящото нещо и нежно го скъта някъде в пазвата си.

— Какво стана с него? — попита Морт.

— ТОВА ЗНАЕ САМО ТОЙ — отвърна Смърт. — ХАЙДЕ, ЕЛА.

— Баба ми казваше, че да умреш е като да заспиш — добави Морт, с едва доловима надежда.

— НЕ БИХ МОГЪЛ ДА ЗНАМ. НЯМАМ ОПИТ И В ДВЕТЕ.

Морт огледа за последен път коридора. Големите врати бяха широко разтворени и дворцовата свита се изсипваше навън. Две възрастни дами се опитваха да утешат принцесата, но тя крачеше напред, а те подскачаха зад гърба й като два надути балона. Изгубиха се в друг коридор.

— ЕТО Я, ВЕЧЕ КРАЛИЦА — каза Смърт одобрително. Той харесваше изискания стил.

Бяха вече на покрива, преди да проговори отново.

— ОПИТА СЕ ДА ГО ПРЕДУПРЕДИШ — каза той, докато сваляше торбата зоб от главата на Бинки.

— Да, сър. Съжалявам.

— НЯМАШ ПРАВО ДА СЕ НАМЕСВАШ В СЪДБАТА. КОЙ СИ ТИ, ЧЕ ДА РЕШАВАШ КОЙ ДА ЖИВЕЕ И КОЙ ДА УМРЕ?

Смърт следеше внимателно изражението на Морт.

— САМО НА БОГОВЕТЕ ИМ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ГО ПРАВЯТ — добави той. — АКО СЕ ЗАМЕСИШ СЪС СЪДБАТА БИЛО ТО И НА ЕДИН ЕДИНСТВЕН ЧОВЕК САМО, МОЖЕШ ДА УНИЩОЖИШ ЦЕЛИЯ СВЯТ. ТОВА ЯСНО ЛИ ТИ Е?

Морт кимна нещастно.

— Сега, ще ме пратите ли обратно у дома? — попита той.

Смърт се наведе, вдигна го и го сложи отзад на седлото.

— ЗАЩОТО ПРОЯВИ СЪЧУВСТВИЕ, ЛИ? НЕ. ЩЯХ ДА ГО НАПРАВЯ, АКО БЕ ПОКАЗАЛ, ЧЕ ИЗПИТВАШ УДОВОЛСТВИЕ. НО, ЩЕ ТРЯБВА ДА НАУЧИШ ОНОВА СЪЧУВСТВИЕ, КОЕТО ПРИЛЯГА НА ЗАНАЯТА ТИ.

— Какво е то?

— ОСТРИЕТО ДА Е НАТОЧЕНО ДОБРЕ.

Изминаха дни, но колко — Морт нямаше представа. Мрачното слънце в света на Смърт редовно се претъркулваше през небето, но посещенията в човешкия свят като че ли не следваха никаква система. Освен това Смърт не посещаваше само крале и важни битки; повечето лични срещи бяха със съвсем обикновени хора.

Храната се сервираше от Албърт, който много се усмихваше на себе си и почти не говореше. Изабел си стоеше предимно в стаята, ако не яздеше понито си по черните склонове зад къщата. Гледката е разветите й на вятъра коси би била още по-впечатляваща, при условие че тя бе по-добър ездач, понито — малко по-високо, или ако косите й се вееха малко по-естествено. Някои коси се веят, други не. Е, нейните — не.