Тери Пратчет - Морт

— Чакайте — каза Морт отчаяно. — Не е честно. Не можете ли да спрете?

— ЧЕСТНО? — каза Смърт. — ЧЕ КОЙ ТУК ГОВОРИ ЗА ЧЕСТНОСТ?

— Ама, нали другият е такъв…

— ЧУЙ СЕГА — каза Смърт, — ТУКА ЧЕСТНО НЕ ИГРАЕ. НЕ МОЖЕШ ДА ВЗИМАШ СТРАНА. МИЛОСТИВИ БОЖЕ, ЩОМ Е УДАРИЛ ЧАСЪТ, УДАРИЛ Е И ТОЛКОЗ. РАЗБРА ЛИ, МОМЧЕ.

— Морт — изстена Морт, зяпайки в тълпата.

И точно в този момент я видя. Неочаквано разместване в навалицата отвори пролука между Морт и слабо, червенокосо момиче, седнало сред групичка по-възрастни дами зад гърба на краля. Не беше точно красива, тъй като беше свръхнадарена в сферата на луничките и, откровено казано, беше малко кльощава. Но щом я зърна, Морт изпадна в такъв шок, който нажежи подсъзнанието му и го отнесе, с гадно хихикане, ча-а-ак на дъното на стомаха му.

— ВРЕМЕ Е — каза Смърт и смушка Морт с остър лакът. — СЛЕДВАЙ МЕ.

Смърт тръгна към краля, хванал здраво меча. Морт примигна и го последва. За миг очите на момичето срещнаха неговите и незабавно се отклониха — после се завъртяха обратно, дърпайки и главата с тях, а устата й вече оформяше едно „о“ от ужас.

Гръбнакът на Морт омекна. Хукна право към краля.

— Пазете се! — изкрещя той. — Грози Ви голяма опасност!

И тогава светът около него стана на петмез. Той започна да се изпълва със синьо-виолетови сенки — като в инфарктен сън, а дворцовата глъч утихна до нивото на далечен, стържещ звук, сякаш някой до теб слуша музика с уокмен. Морт видя как Смърт застава дружески до краля и обръща очи към…

… балкона с музиканти.

Морт видя стрелеца, видя лъка, видя стрелата, която вече летеше през въздуха със скоростта на болен охлюв. Колкото и бавно да летеше тя, той пак не можеше да я надбяга. Трябваха му сякаш часове, докато овладее натежалите си крака, но най-сетне успя да ги накара едновременно да стъпят на пода и се оттласна с ускорение, като на континентален дрейф.

Докато се извиваше бавно във въздуха, Смърт каза без злоба:

— НЯМА ДА СТАНЕ. ЕСТЕСТВЕНО, ИСКА ТИ СЕ ДА ОПИТАШ, НО ЗНАЙ, ЧЕ НЯМА ДА СТАНЕ.

Като насън, Морт се носеше през смълчания свят…

Стрелата се заби. Смърт замахна, стиснал меча с две ръце, и леко го прекара през врата на краля, без да остави и следа. На Морт му се стори, докато плуваше спиралообразно в полутъмния свят, че от тялото се отлели нещо подобно на душа.

Не би могло да е кралят, защото той явно продължаваше да стои изправен и да гледа право в Смърт с израз на пълна почуда. Само долу в краката му се появи нещо мъгляво, а някъде много далеч хората реагираха с викове и писъци.

— ЧИСТА РАБОТА — каза Смърт. — КРАЛСКИТЕ ОСОБИ СА МИ ВИНАГИ ПРОБЛЕМ. ВСЕ ИСКАТ ДА СЕ ПОЗАДЪРЖАТ ОЩЕ МАЛКО. ВИЖ — СЕЛЯНИНА, ТОЙ ПЪК ВСЕ БЪРЗА И НЕ МОЖЕ ДА ЧАКА.

— Кой, по дяволите, си ти бе? — попита кралят. — Какво търсиш тук? А? Стража! Заповяд…

Повелителната информация от зрението в крайна сметка си проправи път до мозъка. Морт беше впечатлен. Крал Олерв дълги години се бе държал здраво за престола, и сега, макар и вече мъртъв, знаеше как да се държи.

— О! — каза той, — сега разбирам. Не Ви очаквах тъй скоро.

— ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО — каза Смърт, като се поклони ниско, — МАЛЦИНА СА ТЕЗИ, ДЕТО МЕ ЧАКАТ.

Кралят се огледа. Тихо и сумрачно беше в този свят на сенки, но там някъде навън като че ли цареше оживление.

— Това там долу съм аз, нали?

— ОПАСЯВАМ СЕ, ДА, СИР.

— Елегантна работа. Арбалет, нали?

— ДА. А СЕГА, СИР, БИХТЕ ЛИ…

— Кой я свърши? — попита кралят. Смърт се поколеба.

— НАЕМЕН УБИЕЦ ОТ АНКХ-МОРПОРК — каза той.

— Хм. Хитро. Поздравявам Сто Хелит. Пък аз да се тъпча със серуми и противоотрови. Няма противоотрова за стоманата, а? А?

— НАИСТИНА НЯМА, СИР.

— Пак номера с въжената стълба и чакащия кон при портите, нали?

— ТАКА ИЗЛИЗА, СИР — отвърна Смърт и нежно хвана сянката на краля за ръката. — АКО ТОВА Е НЯКАКВА УТЕХА, КОНЯТ ЩЕ ТРЯБВА ДА Е БЪРЗ.

— Ъ?

Смърт позволи на неизменно стегнатата си усмивка малко да се удължи.

— ИМАМ СРЕЩА С ЕЗДАЧА УТРЕ В АНКХ — каза Смърт. — КАК ДА ТИ КАЖА, ПОЗВОЛИЛ Е НА ДУКА ДА СЕ ПОГРИЖИ ЗА ХРАНАТА МУ ЗА ИЗ ПЪТ.

Кралят, който беше забележително подходящ за работата си, а това ще рече, че не беше автоматично много съобразителен, размисли един миг и после се разсмя кратко. Чак сега забеляза Морт.

— Този кой е? — попита той. — И той ли е мъртъв?

— МОЯТ ЧИРАК — отвърна Смърт. — КОГОТО В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ ХУБАВО ЩЕ ГО НАХОКАМ, ТОЗИ НЕХРАНИМАЙКО.

— Морт — каза Морт механично. Разговорът им звучеше до него, но очите му не можеха да се откъснат от сцената наоколо. Той се чувстваше истински. Смърт изглеждаше солиден. Кралят беше в изненадващо добър вид за човек, който е умрял. Но целият останал свят беше като маса плуващи сенки. Фигури се надвесваха над рухналото тяло и преминаваха през Морт, сякаш бяха направени от мъгла.