Тери Пратчет - Морт

За един миг нещо като малка синя супернова блесна в дълбините на очните му кухини. На Морт му хрумна, че с известно смущение и при пълна липса на опит, Смърт се опитва да му смигне.

В някакъв пейзаж, който не дължеше нищо на пространството и времето, който го няма на нито една карта и съществува само в онези крайни кътчета на мултиплексния космос, известни единствено на малцината астрофизици, поели наистина силна киселина, Морт прекара следобеда да помага на Албърт в саденето на цветно зеле. Беше черно с лилав отенък.

— Виждаш ли, той се опитва — каза Албърт и размаха садилото. — Опре ли до цвета обаче, въображението му се изпарява.

— Страхувам се, че нещо май не ми е ясно — каза Морт. — Да не искаш да кажеш, че той е създал всичко това?

Отвъд градинската стена теренът преминаваше в дълбока долина, след което се издигаше във вид на тъмни ливади, които стигаха чак до далечните планини, назъбени като котешки зъбки.

— Аха — каза Албърт. — Внимавай какво правиш с лейката.

— Какво е било тук преди?

— Отде да знам — отвърна Албърт и започна нова леха. — Ефир, предполагам. Туй е засуканата дума за пълното нищо. Да ти кажа правичката, малко оплескана работа. Така де, градината е окей, но планините са направо изпортени. Като застанеш отблизо, са съвсем размазани. Веднъж ходих да ги гледам.

Морт присви очи и се вгледа в най-близките дървета. Изглеждаха похвално солидни.

— За какво му е да го прави? — попита той.

Албърт изръмжа.

— Знаеш ли какво става с момчетата, дето много питат?

Морт помисли един миг.

— Не — каза той накрая, — какво?

Последва мълчание.

След това Албърт се изправи, и каза:

— По дяволите, ако знам. Предполагам получават отговори, каквито заслужават.

— Той каза, че мога да изляза с него довечера — каза Морт.

— Тогава момче, ти си щастливец — каза Албърт отнесено и пое към къщата.

— Той наистина ли е направил всичко това? — попита Морт, следвайки го по петите.

— Да.

— Защо?

— Предполагам, защото е имал нужда от място, където да се чувства у дома си.

— Албърт, ти мъртъв ли си?

— Аз ли? Приличам ли ти на умрял? — Старецът засумтя, щом Морт го заоглежда бавно и критично, — и престани, ако обичаш. Жив съм точно, колкото си и ти. Може би даже повече.

— Извинявай.

— Така — Албърт отвори задната врата на къщата и погледна Морт по възможно най-милия начин.

— Най-добре, не задавай всички тези въпроси — каза той, — смущаваш хората. Сега, какво ще кажеш за нещо пърженко?

Двамата играеха домино, когато звънецът издрънча. Морт се сепна.

— Иска да му приготвиш коня — каза Албърт. — Хайде, ела.

Навън вече се смрачаваше. Тръгнаха към конюшнята, където Морт с интерес проследи как старецът оседлава коня на Смърт.

— Името му е Бинки — каза Албърт, и затегна каишите отдолу. — Типичен пример за това: „Едно го мислиш, друго излиза“.

Бинки се опита приятелски да го хапне за шала.

Морт си спомни една илюстрация от бабиния му алманах, между страниците за благоприятните за сеитба дни и тези, за фазите на луната, която изобразяваше: „Смрт, Виликиът Секвестатор Спохожда Всекимо“. Разглеждал я бе поне стотина пъти, докато учеше буквите. Едва ли би била и наполовина толкова впечатляваща, ако се знаеше, че огнедишащият кон, който духът е възседнал, носи името Бинки.

— Аз бих измислил нещо от рода на Зъб, или Сабя, или Абанос — продължи Албърт, — но господарят си има своите малки приумици, ще видиш. Нямаш търпение, нали?

— Май не — каза Морт несигурно. — Всъщност, никога не съм виждал как работи Смърт.

— Не са много тези, дето са го виждали — рече Албърт. — Във всеки случай, поне не повече от веднъж.

Морт си пое дълбоко дъх.

— Тази негова дъщеря… — започна той.

— А! ДОБЪР ВЕЧЕР, АЛБЪРТ, МОМЧЕ.

— Морт — каза Морт по навик.

Смърт влезе в конюшнята, като се наведе леко, да не удари тавана. Албърт му кимна, без много-много да раболепничи — Морт забеляза това — а просто заради протокола. Веднъж или дваж Морт беше виждал прислужници, в редките случаи, когато слизаше в града, но Албърт не приличаше на никой от тях. Той се държеше така, сякаш къщата му принадлежи, а истинският й собственик е само случаен посетител, който трябва да се изтърпи, подобно на олющената боя на къщата или паяжината в тоалетната. Смърт също приемаше така нещата, сякаш двамата с Албърт отдавна си бяха казали всичко, което имат за казване, и сега просто бяха доволни, че могат да си вършат работата с минимум неудобни условности. За Морт това беше по-скоро все едно отива на разходка след наистина тежка гръмотевична буря — всичко е много свежо, нищо не е особено неприятно, само дето се носи усещането за огромни количества току-що изразходвана енергия.