Тери Пратчет - Морт

— Ох!

— Хмм. Значи си съвсем истински — рече тя. — Как се казваш, момче?

— Мортимър. Викат ми Морт — каза той, докато разтриваше лакът. — Това пък защо го направи?

— Аз ще ти викам момче — каза тя. — И нямам намерение да се обяснявам, разбра ли, но ако държиш да знаеш, помислих, че си умрял. Изглеждаш умрял.

Морт нищо не каза.

— Езика ли си глътна?

Морт всъщност броеше до десет.

— Аз не съм умрял — каза той най-после. — Поне така мисля. Трудно е да се прецени със сигурност. А ти коя си?

— Можеш да ме наричаш госпожица Изабел — каза тя надуто. — Татко каза, че трябва да хапнеш нещо. Последвай ме.

Тя се понесе към една от другите врати. Морт я следваше на разстояние, точно колкото вратата да се затвори и да го удари по другия лакът.

Зад нея се оказа кухня — дълга, ниска и топла, с медни тигани, увиснали от тавана, както и огромна, черна чугунена печка, която заемаше цялата от една от дългите стени на стаята. Пред нея стоеше някакъв старец, който пържеше яйца с бекон и си свирукаше през зъби.

Миризмата подмами вкусовите рецептори на Морт от разстояние, намеквайки им, че стига да се съберат заедно, биха могли много хубаво да се позабавляват. Той се понесе напред, без дори да се консултира с краката си.

— Албърт — скара се Изабел, — още един за закуска.

Човекът бавно извърна глава и кимна, без да каже и дума. Тя се обърна отново към Морт.

— Трябва да кажа — започна тя, — че при цял Диск на разположение, Татко би могъл да направи и по-добър избор от теб. Както и да е, ще се наложи и ти да станеш за това.

Фръцна се и тръшна вратата зад гърба си.

— Да стана за какво? — попита Морт, без да има предвид конкретно никого.

Стаята утихна, ако не се брои цвърченето в тигана и пукането на жаравата в разтопеното сърце на печката. Морт забеляза надпис „Малкият Молох (Птнтно)“ да изпъква на вратата на фурната.

Готвачът изглежда не го и забелязваше, затова Морт притегли един стол и седна до бялата, излъскана маса.

— Гъби? — каза старецът, без да се оглежда.

— Хмм? Какво?

— Попитах, искаш ли гъби?

— О. Извинете. Не, благодаря — каза Морт.

— Ама много си прав, млади господине.

Обърна се кръгом и тръгна към масата.

Дори и когато след време посвикна, Морт пак винаги следеше със затаен дъх походката на Албърт. Прислужникът на Смърт беше един от онези тънки като клечка, със зачервен нос старци, които винаги изглеждат така, сякаш носят ръкавици без пръсти — дори и когато са ги свалили — а походката им представлява сложна поредица от движения. Албърт се накланяше напред, а лявата му ръка се залюляваше — отначало бавно, но много скоро прерастваше в дива конвулсия, която накрая и най-неочаквано — точно когато наблюдателят вече очаква тя да се откъсне от лакътя, се плъзгаше надолу по тялото, чак до краката му, като го придвижваше напред като бързоходец на кокили. Тиганът премина поредица от сложни чупки във въздуха и се закова точно над чинията на Морт.

Албърт всъщност притежаваше и възможно най-подходящите полукръгли очила, необходими за да хвърля погледи над тях.

— Може да последва и малко овесена каша — каза той и намигна, вероятно, за да приобщи Морт към световната овесена конспирация.

— Извинете — каза Морт, — но къде всъщност се намирам?

— Не знаеш ли? Това е домът на Смърт, момко. Доведе те тук снощи.

— Аз… май си спомням. Само че…

— Хмм?

— Ами. Бекон с яйца — каза Морт неопределено. — Не изглежда, а… а, в реда на нещата.

— Е, имам тук някъде и черен пудинг — каза Албърт.

— Не, искам да кажа… — Морт се поколеба. — Само дето не мога да си го представя да седи пред чиния с бекон и препечена филийка.

Албърт се ухили.

— Е, той не го и прави, момко. Не се случва никак често. Много ме улеснява в храненето, моят господар. Готвя само за себе си и — той направи пауза, — за младата дама, разбира се.

Морт кимна.

— Дъщеря ви — каза той.

— Моя? Ха! — каза Алберт. — Тук грешиш. Тя е негова.

Морт се втренчи в пържените си яйца. Те му отвърнаха със същото откъм езерце мазнина. Албърт вероятно беше чувал за рационалното хранене, но изглежда не се придържаше към него.

— За една и съща личност ли говорим? — най-сетне попита Морт. — Висок, целият в черно, малко… кльощав…

— Осиновена е — каза Албърт мило. — Това е малко дълга история…

До главата му издрънча звънец.

— … и ще трябва да почака. Иска да те види в кабинета си. На твое място бих побързал. Не обича да чака. Което е разбираемо, естествено. Нагоре по стълбите, първата в ляво. Ще я познаеш по…