Тери Пратчет - Морт

— Как се снабдявате с всички тези монети? — попита Морт.

— НА ЧИФТОВЕ.

Един денонощен фризьор подкастри косата на Морт по последната ширеща се сред градските гъзари мода, докато Смърт си почиваше и си тананикаше нещо на съседния стол. За голяма своя изненада, усещаше се в добро настроение.

Всъщност, след известно време той отметна качулката си назад и погледна към чирака на берберина, който с познатите вече на Морт невиждащи, хипнотични движения завърза кърпа около врата му, и му каза:

— ПОЧИСТВАНЕ С ТОАЛЕТНА ВОДА И ИЗЛЪСКВАНЕ, ДОБРИ МИ ЧОВЕЧЕ.

От другата му страна, един застаряващ магьосник, който си беше поръчал оформяне на брадата, се вцепени, когато чу мрачните, оловни тонове и рязко се обърна. Пребледнял, той занарежда някакви защитни заклинания, след като Смърт, за да постигне максимален ефект, се обърна много бавно към него и му се ухили.

Няколко минути по-късно, доста смутен и като усещаше хлад покрай ушите, Морт крачеше обратно към конюшните, където Смърт си беше оставил коня. Реши да опита експериментална надута походка — чувстваше, че новата му дреха и новата прическа я изискват. Нещо не се получи много.

Морт се събуди.

Лежеше и гледаше в тавана, докато мисълта му направи бърз преговор на събитията от предишния ден. Всичко изкристализира в съзнанието му като малки бучки лед.

Невъзможно бе да е срещал Смърт. Невъзможно бе да се е хранил със скелет, с пламтящи сини очи. Трябва да е било някакъв смахнат сън. Невъзможно беше да е яздил отзад на огромен бял кон, който беше препуснал нагоре към небето и беше отишъл…

… къде?

Отговорът изплува в главата му с цялата си неизбежност, като данъчна призовка.

Тук.

Търсещите му ръце докоснаха подстригана коса, после завивки от някаква гладка, хлъзгава материя. Бяха много по-фини от вълнените, с които се завиваха вкъщи, груби и винаги с мирис на овце. Тези създаваха усещането за топъл, сух лед.

Скочи пъргаво от леглото и огледа стаята.

Преди всичко беше голяма, по-голяма от цялата му бащина къща, и суха, суха като закопаните в пустинята древни гробници. Въздухът беше като печен, печен с часове, и после оставен да изстине. Килимът под нозете му беше толкова дебел, че да скрие цяло племе пигмеи в себе си, и пращеше от статично електричество под стъпките му. И всичко бе десенирано в лилавата и черната гами.

Той огледа собственото си тяло и откри, че е облечен в дълга бяла нощница. Дрехите му бяха грижливо сгънати и подредени на един стол до леглото, по който — нямаше как да не забележи, изящно бяха гравирани мотиви с черепи и кости.

Морт седна на края на леглото и започна да се облича; мисълта му бясно препускаше.

Той открехна внимателно тежката дъбова врата и остана странно и неприятно изненадан, че тя не изскърца зловещо.

Навън имаше гол, дъсчен коридор, осветен от големи жълти свещи, наредени в свещници на отсрещната стена. Измъкна се от стаята и се плъзна по дъските, докато не стигна до стълбище. Преодоля всичко, без да го сполети абсолютно нищо зловещо и попадна в нещо, което приличаше на входен вестибюл с много врати. Отвсякъде висяха погребални драперии, а някакъв стенен часовник цъкаше с планински тътен. До него беше поставена стойка за чадъри.

В нея имаше коса.

Морт огледа вратите. Изглеждаха внушителни. Рамките им бяха резбовани в познатия вече черепно — костен мотив. Понечи да отвори най-близката, но глас зад гърба му каза:

— Не бива да влизаш там, момче.

Трябваше му един миг да разбере, че това не е глас в главата му, а истински човешки думи, изречени от уста и достигнали до ушите му по удобната система, позната в природата като въздушна компресия. Тя, природата си бе направила излишно много труд за шест думи и то с леко нетърпелива нотка в тях.

Той се обърна. Беше момиче, високо почти колкото него и вероятно с няколко години по-голямо. Имаше сребриста коса, очи с някакъв перлен блясък в тях, и оригинална, но непрактично дълга рокля, която обикновено носят трагичните героини, притиснали силно самотна роза към гърдите си, докато прочувствено съзерцават луната. За съжаление Морт никога не бе чувал израза „пред-Рафаелова“, който вероятно би бил най-подходящото описание. Все пак въпросните девици внушават по-скоро чувството за ефирност и охтичавост, докато в случая — то беше за по-скоро прекомерна употреба на шоколади.

Тя го гледаше, наклонила глава настрани, и нервно потропваше с крак по пода. Изведнъж бързо се пресегна и го ощипа силно по ръката.