Тери Пратчет - Морт

Морт направи неопределен жест към количката.

— Надявам се, всяко зло да е за добро — отвърна той. — Баща ми все казва, че обикновено така става.

Той вдигна лопатата, обърна й гръб и се ухили към задницата на коня, щом чу, как тя се отдалечава със сумтене.

Морт продължи упорито с шестнайсетинките, осминките, четвъртинките и третинките, търкаляйки количката през двора до голямата купчина при ябълката.

Градината на Смърт беше голяма, чиста и добре поддържана. Освен това беше и много, много черна. Тревата беше черна. Цветята бяха черни. Черни ябълки блестяха измежду черните листа на черното дърво. Дори въздухът изглеждаше мастилен.

Постепенно на Морт му се стори, че различава — не, невъзможно бе да му се струва, че различава… различни цветове на черното.

Това не са да речем, някакви обикновени много тъмни тонове на червеното или зеленото, или каквото и да е там, а истински нюанси на черното. Целият спектър от цветове, всеки различен и всеки… ами… черен. Той изсипа последния товар, прибра количката и влезе в къщата.

— ВЛЕЗ.

Смърт стоеше зад катедра и изучаваше някаква карта. Вторачи се в Морт, сякаш той не беше съвсем там.

— НЕ СИ ЧУВАЛ ЗА ЗАЛИВА МАНТИ, НАЛИ? — попита той.

— Не, сър — каза Морт.

— ТАМ ИМА ЗНАМЕНИТО КОРАБОКРУШЕНИЕ.

— Наистина ли е имало такова?

— ЩЕ ИМА — каза Смърт, — АКО ОТКРИЯ КЪДЕ ПО ДЯВОЛИТЕ СЕ НАМИРА ТОВА МЯСТО.

Морт заобиколи катедрата и се взря в картата.

— Вие ли ще потопите кораба? — попита той.

Смърт изглеждаше потресен.

— НЕ, РАЗБИРА СЕ. ЩЕ БЪДЕ СТЕЧЕНИЕ НА ЛОША НАВИГАЦИЯ, ПЛИТКО ДЪНО И ОБРАТЕН ВЯТЪР.

— Това е ужасно — каза Морт. — Ще има ли много удавени?

— ТОВА ЗАВИСИ ОТ СЪДБАТА — каза Смърт, като се обърна към лавиците с книги зад гърба си и измъкна тежък атлас — именник. — НИЩО НЕ МОГА ДА НАПРАВЯ. ОТКЪДЕ Е ТАЗИ МИРИЗМА?

— От мен — рече Морт простичко.

— АХА. КОНЮШНЯТА. — Смърт замълча, а ръката му остана върху книгата. — А ЗАЩО МИСЛИШ, ЧЕ ТЕ ПРАТИХ ТАМ? ТАКА, СЕГА МИСЛИ ВНИМАТЕЛНО.

Морт се поколеба. Той бе мислил внимателно още там, докато броеше количките. Чудеше се дали не е за по-добра координация между ръката и окото му, или дали не е пък, за да го приучат към подчинение, или за да усети значимостта на малките — според човешките мащаби задачи, или може би пък, за да осъзнае, че дори великите личности трябва да почнат от дъното. Нито едно от тези обяснения не му се струваше съвсем правилно.

— Мисля… — започна той.

— ДА?

— Ами, мисля, че ме пратихте там, защото бяхте затънали до колена в конски лайна, ако честно си говорим.

Смърт го изгледа продължително. Морт неспокойно запристъпва от крак на крак.

— АБСОЛЮТНО ВЯРНО — отсече Смърт. — ЯСНОТА В МИСЛЕНЕТО. РЕАЛИСТИЧЕН ПОДХОД. ТОВА Е МНОГО ВАЖНО В НАШАТА РАБОТА.

— Да, сър. Сър?

— ХМ… М? — Смърт се бореше с азбучника в атласа.

— Хората умират непрекъснато, нали сър? Милиони. Трябва да сте много зает. Но…

Смърт дари Морт с поглед, който той вече бе започнал да разпознава. Тръгваше от чистата изненада, преминаваше набързо през искрица раздразнение, гаврътваше по едно малко, щом го разпознаеше, и най-сетне изпадаше в мъгляво снизхождение.

— НО?

— Мислих си, че сте в движение, така де, много повече. Разбирате ме, нали. Как бродите по улиците. В алманаха на баба ми имаше една ваша рисунка с коса и всичко останало там.

— РАЗБИРАМ. ОПАСЯВАМ СЕ ОБАЧЕ, ЧЕ Е ТРУДНО ДА СЕ ОБЯСНИ, ОСВЕН, АКО НЕ ПОЗНАВАШ ТОЧКОВОТО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ И ФОКУСИРАНЕТО НА ТОЧКИТЕ НА ПРЕСИЧАНЕ. НО СЕ СЪМНЯВАМ?

— Мисля, че не.

— ПО ПРИНЦИП, ОТ МЕН СЕ ОЧАКВА ДА СЕ ПОЯВЯВАМ САМО В ИЗКЛЮЧИТЕЛНИ СЛУЧАИ.

— Също като краля, предполагам — каза Морт. — Искам да кажа, кралят царува, дори когато върши нещо друго или когато спи дори. Нали така, сър?

— СТАВА ЗА ПРИМЕР — каза Смърт, докато навиваше папките на руло. — А СЕГА МОМЧЕ, АКО СИ ПРИКЛЮЧИЛ С ОБОРА, МОЖЕШ ДА ОТИДЕШ ПРИ АЛБЪРТ И ДА ВИДИШ ДАЛИ ТОЙ НЯМА НЯКАКВА РАБОТА ЗА ТЕБ. А АКО ИСКАШ, ДОВЕЧЕРА МОЖЕШ ДА ДОЙДЕШ С МЕН НА ОБИКОЛКА.

Морт кимна. Смърт се върна към голямата си кожена книга, вдигна перо, загледа се за момент в него, после наклони череп на една страна и погледна Морт.

— СРЕЩНА ЛИ СЕ С ДЪЩЕРЯ МИ? — попита той.

— Ъ… ъ. Да, сър — каза Морт, с ръка върху дръжката на вратата.

— ТЯ Е МНОГО ПРИЯТНО МОМИЧЕ — каза Смърт, — НО МИСЛЯ, ЧЕ ПРЕДПОЧИТА НЯКОЙ НА НЕЙНАТА ВЪЗРАСТ, С КОГОТО ДА РАЗГОВАРЯ.

— Сър?

— И, ЕСТЕСТВЕНО, ЕДИН ДЕН ВСИЧКО ТОВА ЩЕ Й ПРИНАДЛЕЖИ.