Тери Пратчет - Морт

Смърт поклати глава.

— ТИ БИ ЛИ ПОВЯРВАЛ, ЧЕ КОН МОЖЕ ДА ЗАСТАНЕ НА ПОКРИВА НА ТАЗИ КУЛА? — попита той.

— Не. Няма как да се качи по стълбите — каза Морт.

— ТОГАВА?

— О! Разбирам. Хората не искат да видят неща, които просто е невъзможно да съществуват.

— БРАВО.

Сега те вървяха по широк коридор, с гоблени по стените. Смърт бръкна под наметалото си, извади един пясъчен часовник и се вгледа в него на слабата светлина.

Беше изключително фина изработка. Стъклото представляваше плетеница от сложни плоскости, затворено в изящна рамка от дърво и месинг. На нея бяха дълбоко гравирани думите „Крал Олерв Копелето“.

Пясъкът вътре странно искреше. Бе останал съвсем малко.

Смърт си затананика и отново прибра часовника в каквито и да бяха потайните гънки, които беше обитавал.

Свиха зад един ъгъл и се удариха в стена от шумове. Озоваха се в зала пълна с хора, под облак дим и гълчава, които се издигаха нагоре чак до обитаваните само от знамена сенки по покрива. Високо в някаква галерия трио трубадури полагаше напразни усиля да бъде чуто.

Появата на Смърт не предизвика особено раздвижване. Лакеят на входа се обърна към него, отвори уста, след което се намръщи отнесено и се замисли за нещо друго. Групичка придворни погледна към тях, но очите им моментално се разфокусираха щом здравият разум взе връх над другите пет сетива.

— ИМАМЕ САМО НЯКОЛКО МИНУТИ — каза Смърт и посегна към чаша от минаващ наблизо поднос. — ДА СЕ СМЕСИМ С ТЪЛПАТА.

— Те не виждат и мен! — каза Морт. — Но аз съществувам!

— ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА НЕ ВИНАГИ Е ТАКАВА, КАКВАТО ИЗГЛЕЖДА — каза Смърт. — ВСЪЩНОСТ, ЩОМ НЕ ЖЕЛАЯТ ДА ВИДЯТ МЕН, СЪС СИГУРНОСТ НЕ ЖЕЛАЯТ ДА ВИДЯТ И ТЕБ. ТОВА СА АРИСТОКРАТИ, МОМЧЕ. ТЯХ ГИ БИВА ДА НЕ ВИЖДАТ НАОКОЛО. КАКВО ТЪРСИ В ПИТИЕТО МИ ТАЗИ ЧЕРЕШКА НА КЛЕЧКА?

— Морт — каза Морт механично.

— ДА РЕЧЕШ, ЧЕ МУ ПРИДАВА ВКУС. АБЕ ЩО ЛИ МУ ТРЯБВА НА НЯКОЙ ДА ПЪХА ЧЕРЕША НА ПРЪЧКА В ЕДНО НАИСТИНА ДОБРО ПИТИЕ?

— Сега, какво ще се случи? — попита Морт. Един възрастен граф се бутна в лакътя му, погледна навсякъде освен в него и отмина.

— ИЛИ ВЗЕМИ ТОВА, НАПРИМЕР — каза Смърт и посочи поднос с хапки. — ДОБРЕ, ГЪБИ — ХУБАВО, ПИЛЕ — ХУБАВО, СМЕТАНА — ДА, НЯМАМ НИЩО ПРОТИВ, АМА ЗАЩО ЗА БОГА ТРЯБВА ДА ГИ СМЕЛЯТ И ДА ПЪЛНЯТ С ТЯХ ОНЕЗИ ГОТВАРСКИ ФОРМИЧКИ?

— Моля? — каза Морт.

— ТОВА СА ТЕ, СМЪРТНИТЕ — продължи Смърт. — ДАДЕНИ СА ИМ ЕДВА НЯКОЛКО ГОДИНИ НА ТОЗИ СВЯТ И ТЕ ПРАВЯТ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО ДА ГИ УСЛОЖНЯТ. ОЧАРОВАТЕЛНО, НАЛИ. ВЗЕМИ СИ КРАСТАВИЧКА.

— Къде е кралят? — попита Морт и проточи шия над дворцовите глави.

— ОНЯ ПРИЯТЕЛ, СЪС ЗЛАТИСТАТА БРАДА — отвърна Смърт. Потупа един лакей по рамото и докато той се озърташе глупашки, сви още едно питие от подноса му.

Морт заоглежда наоколо и накрая откри фигурата, застанала в малка групичка насред тълпата и надала ухо, за да чуе по-добре какво й казва един нисък благородник. Беше висок мъж, добре сложен и с онова спокойно, решително лице, от което всеки би купил употребяван кон на доверие.

— Няма вид на лош крал — каза Морт. — Защо някой ще иска да го убива?

— ВИЖДАШ ЛИ МЪЖА ДО НЕГО? ОНЯ С ТЪНКИТЕ МУСТАЧКИ И ГУЩЕРОВАТА УСМИВКА? — Смърт го посочи с косата.

— Да?

— НЕГОВ БРАТОВЧЕД И ДУК НА СТО ХЕЛИТ. НЕ Е ОТ НАЙ-ДОБРИТЕ ХОРА — каза Смърт. — ДОБРЕ СЕ ОПРАВЯ С ШИШЕТО ОТРОВА. В ОПАШКАТА ЗА ТРОНА ПРЕДИ ГОДИНА БЕШЕ ПЕТИ, А СЕГА Е ВТОРИ. КАТЕРАЧ ОТ КАРИЕРАТА, ТАКА ДА СЕ КАЖЕ. — Той затършува под наметката и извади пясъчен часовник, в който черен пясък се изнизваше между желязна решетка с остри шипове. Раздруса го за проба. — И МУ ОСТАВАТ ПОНЕ ОЩЕ ТРИЙСЕТ — ТРИЙСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ ЖИВОТ — каза той с въздишка.

— Как, и този същият се разхожда насам-натам и убива хора? — каза Морт. Поклати глава. — Не съществува справедливост.

Смърт въздъхна.

— НЕ — каза той, подавайки питието си на един прислужник, който с изненада откри, че изведнъж държи празна чаша в ръката си. — СЪЩЕСТВУВАМ САМО АЗ.

Изтегли меча си, със същото тънко като сянка и леденосиньо острие, както това на служебната коса, и пристъпи напред.

— Мислех си, че използвате само косата — прошепна Морт.

— КРАЛЕТЕ ПОЛУЧАВАТ МЕЧА — каза Смърт. — ТОВА Е КРАЛСКИ… КАК МУ ВИКАТ… ПРЕРОГАТИВ.

Свободната му ръка отново впи кокалчета под наметката и извади часовника на Крал Олерв. В горната й половина се гушеха последните няколко песъчинки.

— СЛЕДИ МЕ ВНИМАТЕЛНО — каза Смърт. — МОЖЕ ВПОСЛЕДСТВИЕ ДА ТЕ ПРЕПИТАМ.