Тери Пратчет - Морт

Не мина много време и нещо подобно на сив пушек се издигна от котенцата, образувайки три малки котешки облачета във въздуха. От време на време те се издуваха, меняха очертанията си и премигваха срещу Морт с учудени сиви очи. Когато той посегна да докосне едно, ръката му мина през него и леко изтръпна.

— С ТАЗИ РАБОТА, ХОРАТА НЕ СЕ ПРЕДСТАВЯТ В НАЙ-ДОБРАТА СИ СВЕТЛИНА — каза Смърт. Духна към едно от котенцата и то леко се преобърна. Тъжното му, хленчещо „мяу“ прозвуча така, сякаш идва по ламаринена тръба от много, много далеч.

— Това са им душите, нали? — попита Морт. — А каква форма имат човешките?

— ЧОВЕШКА — каза Смърт. — ПРИНЦИПНО ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ ХАРАКТЕРНОТО МОРФОГЕНЕТИЧНО ПОЛЕ.

Той въздъхна така, сякаш падна покров, пое котенцата от въздуха и внимателно ги прибра някъде дълбоко в пазвата на черното си наметало. Изправи се.

— ВРЕМЕ Е ЗА КЪРИ — каза той.

В „Къри Гардънз“ на ъгъла на Божествената Улица и Кървавата Алея беше претъпкано, но само с каймака на обществото — или най-малкото с онези хора, които обикновено плават на повърхността — и които поради тази причина е най-благоразумно да се нарекат каймак. Благоуханни растения, засадени между масите, почти убиваха основната градска миризма, която може да се оприличи на обонятелния еквивалент на сирена за бедствие.

Морт ядеше лакомо, подтискайки любопитството си да погледне как въобще е възможно Смърт да изяде каквото и да било. В началото имаше храна на масата, след което я нямаше, следователно нещо беше станало междувременно. Морт имаше усещането, че Смърт всъщност не е свикнал на всичко това, но го прави само и само, за да го предразположи, сякаш беше застаряващ чичо — ерген, на когото са натресли племенника за празниците, и който се ужасява да не би нещо да оплеска.

Останалата клиентела хич и не ги забелязваше, дори и тогава, когато Смърт се облегна назад и запали изящна лула. Да не забележиш някой, на когото излиза дим от очните дупки, предполага доста усилия, но всички се справиха отлично.

— Това магия ли е? — попита Морт.

— ТИ КАК МИСЛИШ? — отвърна Смърт. — АЗ НАИСТИНА ЛИ СЪМ ТУК, МОМЧЕ?

— Да — бавно каза Морт. — Аз… аз наблюдавах хората. Гледат Ви, а не Ви забелязват, струва ми се. Правите нещо на мозъците им.

Смърт поклати глава.

— ТЕ САМИ СИ ГО ПРАВЯТ — каза той. — НЯМА НИКАКВА МАГИЯ. ХОРАТА НЕ МЕ ВИЖДАТ, ЗАЩОТО ПРОСТО НЕ МОГАТ ДА СИ ПОЗВОЛЯТ ДА МЕ ВИДЯТ. ДОКАТО НЕ УДАРИ ЧАСЪТ, РАЗБИРА СЕ. МАГЬОСНИЦИТЕ МЕ ВИЖДАТ, И КОТКИТЕ СЪЩО. НО ТОВА ТАМ, СРЕДНОСТАТИСТИЧЕСКИЯТ ЧОВЕК… НЕ, НИКОГА. — Смърт пусна колелце дим към небето и добави: — НЕВЕРОЯТНО, НО ФАКТ.

Морт проследи как колелцето се издига, клатушкайки се нагоре и се отнася бавно към реката.

— Аз Ви виждам — каза той.

— ТОВА Е ДРУГО.

Сервитьорът клачианец донесе сметката и я постави пред Смърт. Човекът беше тумбест и кафяв, с прическа като кокосов орех, избухнал в свръхнова звезда, и когато Смърт му кимна вежливо, кръглото му лице се набръчка в учудена гримаса. Затръска глава сякаш изкарваше сапун от ушите си и отмина.

Смърт бръкна дълбоко в пазвите на наметалото си и извади голяма кожена торба, пълна с всевъзможни медни монети, повечето посинели и позеленели с времето. Огледа добре сметката и отброи една дузина пари.

— ХАЙДЕ — каза той, като се изправи. — ТРЯБВА ДА ВЪРВИМ.

Морт подтичваше зад него, докато той прекоси градината и излезе на улицата, която все още беше доста оживена, макар че първите наченки на изгрева бяха вече на хоризонта.

— Какво ще правим сега?

— ЩЕ ТИ КУПИМ НОВИ ДРЕХИ.

— Тези са нови, купихме ги днес… искам да кажа, вчера.

— ТАКА ЛИ?

— Татко каза, че магазинът е известен с разумните си цени — каза Морт, като подтичваше, за да е в крак.

— ОПРЕДЕЛЕНО ДОБАВЯ НОВ УЖАС КЪМ МИЗЕРИЯТА.

Завиха по една по-широка улица, която водеше към по-богатата част на града (уличните фенери бяха по-начесто, а камарите фъшкии — по-нарядко). Тук нямаше сергии и улични търговци, а нормални сгради с рекламни табели по фасадите. Не бяха просто магазини, а търговски центрове — със съответните там доставчици, кресла и плювалници. Повечето от тях бяха отворени дори в този час, понеже средностатистическият Анкхиански търговец сън не го хваща от мисли за парите, които пропуска да направи.

— Тези тук никога ли не си лягат нощем? — попита Морт.

— ТОВА Е ГРАДЪТ — отвърна Смърт и отвори вратата на един магазин за готово облекло. Когато отново се появиха навън след двайсетина минути, Морт вече носеше черно наметало с лека сребърна бродерия точно по мярка, а продавачът се блещеше срещу шепа антични медни монети и недоумяваше как точно се е сдобил с тях.