Тери Пратчет - Морт

— В преносен смисъл — каза той.

— Това пък какво значи?

— Ами, значи, не — каза Катуел.

— Но нали каза…

— Това е за реклама — каза магьосникът. — Един вид магия, която сам си разработих. Ти какво точно искаш, всъщност? — Хвърли му циничен, красноречив поглед. — Любовен еликсир, нали? Нещо окуражаващо младите дами?

— Възможно ли е да се върви през стени? — отчаяно попита Морт. Ръката на Катуел се закова насред път, вече посегнала към голямо шише, пълно с лепкава течност.

— Посредством магия?

— Хм — каза Морт, — не, без нея, струва ми се.

— Тогава си подбирай по-тънки стени — каза Катуел. — А най-добре, използвай вратата. Онази там е много подходяща, ако си дошъл само да ми губиш времето.

Морт се поколеба, после постави кесията със златни монети на масата. Магьосникът ги погледна, издаде слаб гърлен звук и посегна към тях. Ръката на Морт се стрелна и го сграбчи за китката.

— Аз минавах през стени — каза той, бавно и натъртено.

— Не се съмнявам, не се съмнявам — забръщолеви Катуел, без да откъсва поглед от кесията. Издърпа тапата на някакво шише със синя течност и разсеяно отпи една глътка.

— Само че, преди да го направя, не знаех че го мога, когато го правех, не знаех, че го правя, а сега, след като съм го направил, не мога да си спомни как става. А искам да го правя пак.

— Защо?

— Защото — каза Морт, — мога ли да преминавам през стени, значи мога всичко.

— Много мъдро — съгласи се Катуел. — Цяло философско откритие. И как се казва госпожицата, оттатък въпросната стена?

— Тя е… — Морт преглътна. — Не знам как се казва. Дори и дали има момиче — добави той високомерно, — аз такова нещо въобще не съм казвал.

— Така — каза Катуел. Удари нова глътка и потрепери. — Чудесно. Как да преминаваме през стени. Ще направя това проучване. Но може да се окаже скъпичко.

Морт внимателно взе кесията и извади от нея една малка златна монета.

— Плащам в брой — каза той, оставяйки я на масата.

Катуел я пое, сякаш очакваше тя да експлодира или да се изпари, и внимателно я разгледа.

— Никога по-рано не съм виждал подобна монета — каза той с упрек в гласа. — Какви са тези извити надписи?

— Все пак е златна, нали? — каза Морт. — Искам да кажа, не сте длъжен да я приемете…

— Да, да, разбира се, златна е — припряно каза Катуел. — Наистина е златна. Просто се чудех, откъде е, нищо повече.

— Няма да ми повярвате — каза Морт. — По кое време е залез-слънце тук?

— Обикновено успяваме да го вместим между деня и нощта — каза Катуел, като продължаваше още да се взира в монетата и посръбваше от синьото шише. — Някъде по туй време.

Морт погледна през прозореца. На улицата отвън вече цареше полумрак.

— Ще се върна — промърмори той и хукна към вратата. Чу как магьосникът извика нещо, но Морт вече препускаше с всички сили надолу по улицата.

Започна да се паникьосва. Смърт щеше да го чака на цели четиридесет мили оттук. Щеше да има скандал. Щеше да стане ужасна…

— А, МОМЧЕ.

Една познатата фигура изплува иззад светлината на някаква сергия с желирани змиорки, с чиния морски охлюви в ръка.

— КИСЕЛИЯТ СОС Е ОСОБЕНО ПИКАНТЕН. ОПИТАЙ ГИ, ИМАМ ВТОРА КЛЕЧКА.

Ами, разбира се, само защото е на четиридесет мили оттук, не означаваше, че той не е и тук…

А в разхвърляната си стая, Катуел продължаваше да прехвърля златната монета в ръце, промърморваше „стени“ под носа си и допиваше бутилката.

Забеляза какво прави едва когато в нея не беше останала нито капка, при което той се съсредоточи върху бутилката и през надигащата се пред очите му розова пелена, успя да прочете етикета:

Любовин Въспламинител и Еликсир за Гурещи Страсти на Баба Уедъруекс.

Идна Лажичка Саму преди лягане И То Ей Такъвка.

— Съвсем сам? — попита Морт.

— ЕСТЕСТВЕНО. ГЛАСУВАМ ТИ ПЪЛНО ДОВЕРИЕ.

— Ужас!

Предложението измести всичко останало от главата му и Морт с изненада установи, че не му е много гадно. Вече беше присъствал на няколко смърти през последните една-две седмици, а и целият ужас от тях се изпаряваше, когато знаеш, че след това ще си поговориш с жертвата. Голяма част от тях изпитваха облекчение, една-две бяха ядосани, но всички с благодарност приемаха някоя и друга успокоителна дума.

— МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ ЩЕ СЕ СПРАВИШ?

— Ами, да сър. Мисля, че ще се справя.

— Е, ТОВА Е СИЛЕН ДУХ. ОСТАВИХ БИНКИ ПРИ ХРАНИЛКИТЕ ЗАД ЪГЪЛА. ПРИБЕРИ ГО У ДОМА ВЕДНАГА ЩОМ СВЪРШИШ РАБОТАТА.

— Вие тук ли оставате, сър?

Смърт огледа улицата. Очните му кухини блестяха.