Тери Пратчет - Морт

ЗЪ КОНЬ ВИЙ

Ако се беше поддал, това би разтревожило Морт. Някой го очакваше. Събитията от последните дни обаче го бяха научили, че вместо да потъне и да се удави в несигурността, по-добре е да се плъзне право по повърхността й. Така или иначе, Бинки не го измъчваха никакви морални скрупули и той смело захапа от сеното.

Все пак оставаше открит един проблем — дали да почука. Някак не му се стори много уместно. Ами ако никой не му отговори, или му кажат да се маха?

Така че той вдигна мандалото и бутна вратата. Тя се отвори навътре съвсем леко и то без да изскърца.

Озова се в кухня с нисък таван, а гредите по него бяха точно на нивото да разбият черепа му. Светлината от самотна свещ се отразяваше в гледжосаните паници, подредени върху дълъг скрин, и по каменните плочи по пода, изтъркани и лъснати до блясък. Огънят от огнището — модел „пещерен човек“ — не допринасяше с нищо към осветлението, още повече, че от него бе останала само купчина бяла пепел под недоизгоряла цепеница. Морт беше сигурен, без някой да му казва, че това е последната цепеница.

Възрастна дама седеше на кухненската маса и пишеше нещо с бясна скорост, орловият й нос — само на сантиметри от листа. Сива котка лежеше свита на кравай до нея на масата и премигна спокойно срещу Морт.

Косата се удари о греда. Жената вдигна поглед.

— Ей сега идвам, само минутка — каза тя. Погледна листа и се намръщи. — Не съм написала още това за „С бистър ум и в пълно телесно здраве…“ — така или иначе, това са чисти глупости, ако някой е с бистър ум и в пълно телесно здраве, значи не е умрял. Ще пийнете ли нещо?

— Моля? — каза Морт. Усети се и повтори: МОЛЯ?

— Ако изобщо пиете, искам да кажа. Това там е вино от малини. На скрина. И го доизпийте, да не остава.

Морт подозрително огледа скрина. Почувства, че май е изгубил инициативата. Измъкна пясъчния часовник и впери поглед в него. Вътре бе останала малка купчинка пясък.

— Остават ми още няколко минутки — каза вещицата, без да вдига глава.

— Откъде, искам да кажа, ОТКЪДЕ ЗНАЕТЕ?

Без да му обръща внимание, тя изсуши мастилото на пламъка, запечата писмото с капка восък и го пъхна под свещника. После се пресегна и взе котката.

— Баба Бийдъл ще дойде още утре да подреди и почисти тук, и ти отиваш с нея, ясно? И гледай мивката от розовия мрамор да я даде на Куцата Нътли, отдавна й е хвърлила око.

Котката измяука разбиращо.

— Вижте какво, тоест, ВИЖТЕ КАКВО, НЯМАМ ЦЯЛА НОЩ ЗА ГУБЕНЕ — каза Морт укорително.

— Вие имате, аз нямам, и не е нужно да викате — каза вещицата. Стана от стола и чак сега Морт забеляза колко е прегърбена — огъната като лък. Малко мъчно откачи островърха шапка от един гвоздей на стената и я надяна върху побелялата си, съоръжена с цял куп игли, коса, след което сграбчи два бастуна.

Почуквайки, прекоси стаята, застана пред Морт и вдигна малките си черни, блестящи като къпини очи към него.

— Ще ми трябва ли шалът? Как мислите, ще имам ли нужда от шал? Не, предполагам, че не. Предполагам, че е доста топло, там, закъдето съм тръгнала. — Тя се вгледа отблизо в Морт и сбърчи вежди.

— Изглеждате доста по-млад, отколкото очаквах — каза тя.

Морт не каза нищо. Тогава Гууди Хамстринг каза тихичко:

— Май не сте този, когото аз чакам.

Морт се прокашля.

— Кого всъщност чакате? — попита той.

— Смърт — каза вещицата простичко. — Това е част от уговорката, нали разбирате. С годините човек започва да предусеща кога точно ще умре, а нали му е гарантирано… персонално внимание.

— Аз съм това — каза Морт.

— Това?

— Персоналното внимание. Той ме изпрати. Аз работя за него. Никой друг не щеше да ме вземе — Морт млъкна. Всичко се обърка. Отново ще го върнат опозорен вкъщи при баща му. Първата му задача — и той да се провали. Вече чуваше дори как хората му се смеят.

От дъното на целия конфуз и адско неудобство се надигна рев, който изригна като писък на сирена.

— Само че това е едва първата ми самостоятелна работа и аз обърках всичко!

Косата издрънча на пода, като отряза парче от крака на масата и разцепи една каменна плоча на две.

Гууди го наблюдава известно време, наклонила глава настрани. Най-накрая каза:

— Разбирам. Как ти е името, момко?

— Морт — подсмръкна Морт. — Краткото на Мортимър.

— Добре, Морт, предполагам, че някъде у себе си носиш пясъчен часовник.

Морт кимна едва-едва. Той посегна към колана си и извади стъкленицата. Вещицата я огледа критично.

— Още минута-две — каза тя. — Нямаме време за губене. Секунда само да заключа вратата.