Тери Пратчет - Морт

— Пусни ме където ти е удобно — рече абатът. Морт го остави на няколко стъпки над снега, там, където колибите изглеждаха най-нагъсто.

— Дано следващият ви живот да е по-добър — рече той.

Монахът сви рамене.

— Човек винаги се надява — каза той. — Поне ще си почина девет месеца. Гледката не е кой знае каква, но поне е на топло.

— Сбогом, тогава — каза Морт. — Трябва да тичам.

— _Au revoir_ — рече тъжно абатът и се отдалечи.

Пламъците от Светлините на Центъра продължаваха да хвърлят трепкащите си сияния наоколо. Морт въздъхна и бръкна за третия пясъчен часовник.

Беше сребърен, украсен с малки корони. Вътре в него почти не беше останал пясък.

С чувството, че тази нощ го е сполетяло всичко възможно най-лошо и че по-зле не може да стане, Морт го обърна внимателно, за да прочете името…

Принцеса Кели се събуди.

Беше се чул шум от някой, който не вдига никакъв шум. Какви ти дюшеци и грахови зърна — самият естествен подбор беше наложил с годините, че кралските фамилии, които оцеляват най-дълго, бяха тези, членовете на които успяваха да надушат убиец в тъмното по шума, който той е достатъчно умен да не вдигне, тъй като в дворцовите среди все ще се намери някой, готов да резне престолонаследника с ножле.

Тя лежеше в леглото и се чудеше какво да прави. Под възглавницата си имаше кама. Започна да плъзга едната си ръка нагоре под завивката, докато полузатворените й очи се взираха в стаята за непознати сенки. Ясно й беше, че ако по някакъв начин се издаде, че не спи, вече никога повече няма да се събуди.

Слаба светлина се процеждаше през големия прозорец в другия край на стаята, но стоманените рицарски доспехи, гоблените и разнообразните джунджурии, които изпълваха стаята, можеха да послужат за прикритие на цяла армия.

Камата беше паднала между дюшека и кревата. Тя така или иначе сигурно не би могла да я използва както трябва.

Реши, че идеята да изпищи за стражите не е много добра. Ако в стаята имаше някой, то той със сигурност е обезвредил охраната, или поне я е зашеметил със солидна сума пари.

На каменните плочи до огнището имаше метална грейка. Дали пък не ставаше за отбрана?

Чу слаб метален звук.

Може би все пак пищенето не беше чак толкова лоша идея…

Прозорецът се взриви навътре. За един миг Кели видя, очертана на фона от сини и пурпурни адски пламъци, забулена фигура, снишена върху гърба на най-големия кон, който някога беше виждала.

До леглото й наистина имаше някой, вдигнал наполовина нож в ръката си.

Тя наблюдаваше очарована — на забавен каданс — как ръката над нея се издига, а конят се спуска като галопиращ глетчер в стаята. Камата вече беше над нея и започваше да се спуска, конят се бе изправил на задните си крака, ездачът се бе вдигнал на стремето и размахваше някакво оръжие, чисто острие разцепи забавения въздух със звук, все едно прокара пръст по ръба на мокра чаша…

Светлината изчезна. Нещо тупна меко на пода, последвано от дрънчене на метал.

Кели си пое дълбоко въздух.

За миг някой сложи ръка на устата й и един разтревожен глас прошепна:

— Ако изпищиш, ще съжалявам за това, което направих. Моля те? И без това забърках голяма каша.

Човек, който е способен да вложи в гласа си такава доза отчаяние и молба, е или искрен, или е толкова добър актьор, че спокойно би могъл да се препитава от това, без да му се налага да прибягва до убийства. Тя каза:

— Кой сте вие?

— Не знам дали имам право да ти кажа — отвърна гласът. — Още си жива, нали?

Тя преглътна саркастичната реплика тъкмо навреме. Нещо в интонацията на въпроса я разтревожи.

— Не личи ли? — попита тя.

— Не е лесно… — Последва пауза. Тя се взря в тъмнината, за да сглоби лицето около този глас. — Може да съм Ви причинил нещо ужасно — добави той.

— Но вие не ми ли спасихте живота току-що?

— Всъщност, не знам точно какво съм спасил. Няма ли с какво да се светне в тази стая?

— Камериерката понякога оставя кибрит върху камината — каза Кели. Тя усети как присъствието до нея се отдалечава. Последваха няколко колебливи стъпки, един-два глухи удара, и най-накрая дрънчене, макар че думата е недостатъчна да опише цялата какофония от звуци на падащ метал, която изпълни стаята. Тя дори беше последвана от традиционния тихичък звън, няколко секунди след като човек вече е решил, че всичко е свършило.

Гласът каза, малко неясно:

— Намирам се под рицарски доспехи. Къде съм всъщност?

Кели тихо се плъзна от леглото, проби си опипом път до камината, напипа стиската кибритени клечки на слабата светлина от гаснещия огън и драсна една сред облак гъст серен пушек, запали свещ, откри купчината безформени рицарски доспехи, изтегли меча от ножницата и тогава едва не си глътна езика.