Тери Пратчет - Морт

Нечий горещ и влажен дъх изпълни ухото й.

— Това е Бинки — рече купчината. — Опитва да се сприятелите. Струва ми се, че малко сено би му дошло добре, ако имате…

Кели запази кралското си самообладание и рече:

— Тук е четвъртият етаж. Дамска спалня. Сигурно ще се удивите колко малко коне изобщо стигат дотук.

— О! Бихте ли ми помогнали да стана, моля Ви?

Тя остави меча и отмести един стоманен нагръдник. Озова се срещу слабо, пребледняло лице.

— Първо, най-добре е да ми кажете защо да не извикам веднага стражите — каза тя. — Самият факт, че сте в стаята ми, е достатъчен, за да ви изтезават до смърт.

Тя го гледаше свирепо.

Най-после той каза:

— Ами… бихте ли освободили ръката ми, моля? Благодаря… първо, стражите най-вероятно няма да ме видят, второ, вие никога няма да узнаете защо съм тук, а като ви гледам, ще побеснеете, ако не разберете, и трето…

— Трето какво? — каза тя.

Устата му се отвори и се затвори безмълвно. Морт искаше да каже: „И трето, ти си толкова красива, или поне много привлекателна, или поне много по-привлекателна от всички момичета, които някога съм срещал, макар че, честно казано, не съм срещал много“. Което пък ще рече, че вродената му честност никога нямаше да го направи поет; защото, ако някога Морт направеше поетично сравнение между младо момиче и летен ден, то задължително щеше да бъде последвано от подробно обяснение за това какъв точно ден той е имал предвид и дали по същото това време не е валял дъжд. В конкретния случай, добре че си загуби гласа.

Кели вдигна свещта и погледна към прозореца.

Беше здрав. Каменната рамка беше цяла и непокътната. Всяко парче стъклопис, изобразяващо герба на Сто Лат, също стоеше цяло и непокътнато. Тя погледна обратно към Морт.

— Третото не е важно — каза тя, — да се върнем на второто.

Един час по-късно зората стигна до града. Дневната светлина на Диска по-скоро тече, отколкото нахлува, защото постоянното магическо поле на света я забавя, така че, тя прииждаше бавно по равнините като огромно златно море. За един миг градът върху могилата стърчеше, подобно пясъчен замък, на прилива, след което денят го обгърна и продължи да пълзи нататък.

Морт и Кели седяха един до друг на леглото. Пясъчният часовник лежеше помежду им. В горната му половина не беше останал никакъв пясък.

Отвън се чуваха шумовете на пробуждащия се дворец.

— Все още не разбирам — каза тя. — Означава ли това, че съм умряла или не?

— Означава, че би трябвало да си умряла — каза той, — по законите на съдбата и на не-знам-там-какво-още. Не съм много запознат с теорията.

— И ти трябваше да ме убиеш?

— Не! Искам да кажа, не, убиецът щеше да те убие. Вече се опитах да ти го обясня — каза Морт.

— И защо не го остави да го направи?

Морт я погледна ужасен.

— Ти искаше ли да умреш?

— Разбира се, че не исках. Но изглежда, онова, което хората искат, няма никакво значение, нали така? Опитвам се да разсъждавам логично.

Морт гледаше в колената си. После се изправи.

— Мисля, че е най-добре да си вървя — рече той хладно.

Сгъна косата и я мушна в ножницата й зад седлото. После погледна към прозореца.

— Влезе оттам — рече Кели услужливо. — Виж, когато казах…

— Отваря ли се?

— Не. Надолу по коридора има балкон. Но хората ще те видят!

Морт не й обърна внимание, отвори вратата и изведе Бинки в коридора. Кели изтича след тях. Някаква прислужница се спря, поклони се и леко се намръщи, когато разумът й мъдро отхвърли вероятността да е видяла огромен кон, който се разхожда по килима.

Балконът гледаше към един от вътрешните дворове на двореца. Морт погледна през парапета и яхна Бинки.

— Пази се от дука — каза той. — Той стои зад всичко.

— Баща ми винаги ме предупреждаваше за него — каза принцесата. — Разполагам с дегустатор.

— Имаш нужда и от бодигард — каза Морт. — Трябва да тръгвам. Трябва да свърша някои важни неща. Сбогом — добави той с интонация, която се надяваше да говори за наранената му гордост.

— Ще те видя ли отново? — попита Кели. — Има много неща, които бих искала…

— Размисли и ще видиш, че това не е много добра идея — каза Морт надуто. Цъкна с език и Бинки скокна във въздуха, прескочи парапета, и препусна през синьото утринно небе.

— Исках да ти благодаря! — извика Кели подире му.

Прислужницата, която не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред и която я бе последвала, попита:

— Добре ли сте, гос’арке?

Кели я погледна отнесено.