Тери Пратчет - Морт

Албърт стоеше до каменното кухненско корито и замислено гледаше мазнината в олющения си тиган, най-вероятно колебаейки се дали да я смени или да я използва още една година. Обърна се, щом Морт се настани на стола.

— Май нощес много си се трудил — рече той. — Чух как тършуваше из къщата до никое време. Сега, мога да ти опържа яйце. Или искаш попара.

— Яйце, ако обичаш — каза Морт. Той така и не събра кураж да опита попарата на Албърт, която водеше свой собствен живот на дъното на тенджерата си и ядеше лъжици.

— Господарят иска да те види след това — добави Албърт, — но каза да не бързаш.

— Ох! — Морт заби поглед в масата. — Каза ли нещо друго?

— Каза, че не е имал свободна вечер от хилядолетия — рече Албърт. — Тананикаше си. Това хич не ми харесва. Никога не съм го виждал такъв.

— О! — Морт се престраши и попита: — Албърт, отдавна ли си тук?

Албърт го погледна над очилата.

— Може би — рече той. — Трудно се следи времето, дето тече навън, момче. Тук съм точно откакто умря старият крал.

— Кой крал, Албърт?

— Артороло, май така се казваше. Нисък и дебел. С писклив гласец. Само веднъж съм го виждал.

— Това къде е било?

— В Анкх, разбира се.

— Какво? — каза Морт. — В Анкх-Морпорк няма крале и това всеки го знае!

— Е, беше малко отдавна — рече Албърт. Той си сипа чаша чай от личния чайник на Смърт и седна, със замечтан поглед в гурелясалите си очи. Морт чакаше нетърпеливо.

— А в ония години, кралете беха крале, истински крале, не като днешните. Беха си направо монарси — продължи Албърт, като внимателно си отсипа малко чай в чинийката и превзето започна да му вее с единия край на шала си. — Искам да кажа, беха мъдри, беха справедливи, е, поне сравнително мъдри. И ако требваше да ти отсекат главата, много-много не му мислеха — добави той, с явно одобрение. — И кралиците всичките беха високи и бледи и носеха онези, качулестите си каски…

— Забрадки с воали?

— Да де, тех, и принцесите беха толкоз красиви, колкото е дълъг денят, и благородни беха, че можеха да грахат през цела дузина матраци…

— Какво?

Албърт се поколеба.

— Или нещо подобно, във всеки случай — каза примирително. — И имаше балове, и турнири, и екзекуции. Страхотни години. — Усмихна се замечтано на спомените си.

— А не като днешната работа — рече той, като с нежелание се откъсна от унеса си.

— Албърт, имал ли си и друго име? — попита Морт. Но кратката магия вече се бе развалила и старецът повече не искаше да се размеква.

— А… а, сещам се — сряза го той, — взимаш името на Албърт, и хайде веднага в библиотеката да му четеш биографията, нали? Ще има да ровиш и да чоплиш. Знам те аз, дето се промъкваш там по никое време и четеш за живота на младите дамички…

Явно тръбачите на гузна съвест бяха надули очуканите си тромпети някъде дълбоко в погледа на Морт, защото Албърт се изкикоти кресливо и го смушка с костеливия си пръст.

— Поне ги поставяй там, отдето си ги взел — рече той, — а не старият Албърт да върви по петите ти и да ги прибира. Както и да е, не е хубаво, дето оглеждаш бедните мъртви хорица. Сигурно то ти замъглява погледа.

— Ама аз само… — започна Морт, после си спомни мократа копринена кърпичка в джоба си, и млъкна.

Остави Албърт да си мърмори и да мие чиниите, а той се вмъкна в библиотеката. Бледа слънчева светлина се процеждаше през високите прозорци и леко и бавно променяше кориците на търпеливите, древни томове. От време на време някоя прашинка улавяше светлината, пресичайки златистите потоци и засияваше като миниатюрна супернова.

Морт знаеше, че напрегне ли слух ще дочуе и тихото, като на мушички стържене на книгите, които се пишеха сами.

Някога от това биха го побили тръпки. Сега то му действаше… успокояващо. Това бе знак, че вселената работи нормално. Съвестта му, която само си търсеше повод, весело му напомни, че, е, добре, тя може и да си работи нормално, но определено не върви в правилната посока.

Проправи си път през лабиринта от рафтове до загадъчната купчина книги, но откри че нея вече я няма. Албърт не бе излизал от кухнята, а Морт никога не беше виждал Смърт да влиза в библиотеката. Тогава, какво търсеше там Изабел?

Вдигна поглед нагоре към стената от книги и стомахът му се сви при мисълта за това, което започваше да става…

Няма как. Трябваше да разкаже на някого.

Междувременно, Кели също имаше проблеми.

Това беше, защото причинността притежаваше невероятно огромно количество инерция. Погрешният удар на Морт, воден от гняв, отчаяние и начеваща любов, я беше запратил в абсолютно погрешна посока, но тя още не беше забелязала. Той беше настъпил опашката на динозавъра, но щеше да мине известно време преди другият край да се усети и да извика „Ууух“.