Тери Пратчет - Морт

— Тя е Смърт — каза Кели.

— А! Хубаво. Разбира се, картата на Смъртта всъщност не означава смърт във всички случаи — бързо каза Катуел.

— Искаш да кажеш, че не означава смърт в тези случаи, при които обектът е превъзбуден, а ти много се притесняваш да му кажеш истината, хмм?

— Виж какво, изтегли си друга карта.

— Тази също е Смърт — каза Кели.

— Ти върна ли другата обратно?

— Не. Да си изтегля ли друга?

— Може.

— Е, ето това се нарича съвпадение!

— Смърт номер три?

— Точно така. Това да не е специална колода за фокуси? — Кели се опита да звучи сдържано, но дори и тя различи лекия звън на истерията в гласа си.

Катуел се намръщи срещу нея и внимателно върна картите в колодата, разбърка ги и ги раздаде на масата. Имаше само една Смърт.

— О, божичко! — рече той — мисля, че това ще е нещо сериозно. Може ли да ти погледна дланта, ако обичаш?

Той я разглежда дълго време. След малко отиде до кухненския бюфет, извади бижутерска лупа от едно чекмедже, изтри с ръкава на плаща си кашата от нея и още няколко минути разглежда ръката й до най-дребните подробности. Най-накрая той се облегна назад, махна лупата и се втренчи в нея.

— Ти си мъртва — каза той.

Кели чакаше. Не можеше да измисли никакъв подобаващ отговор. „Не съм“ не звучеше много стилно, а пък „Сериозно ли?“ изглеждаше някак твърде лекомислено.

— Казах ли ти, че си помислих, че ще е нещо сериозно? — попита Катуел.

— Струва ми се, че да — внимателно каза Кели, като запази абсолютно спокоен тон.

— Прав съм бил.

— О!

— Би могло да е фатално.

— Колко по-фатално от това да си умрял? — попита Кели.

— Нямах предвид за теб.

— О!

— Разбираш ли, като че ли се е объркало нещо много фундаментално. Ти си мъртва във всеки един смисъл освен ъ-ъ, буквалния. Искам да кажа, картите мислят, че ти си мъртва. Линията на живота ти мисли, че си мъртва. Всичко и всички мислят, че ти си мъртва.

— Но аз не мисля така — каза Кели, но гласът й далеч не беше уверен.

— Страхувам се, че твоето мнение не се брои.

— Но хората ме виждат и ме чуват!

— Първото нещо, което се научава като влезеш в Невидимия Университет, за жалост, е, че хората не обръщат много внимание на тези неща. Важното е какво им казва съзнанието им.

— Искаш да кажеш, че хората не ме виждат, защото съзнанието им казва да не ме виждат?

— За жалост — да. Нарича се предопределение или нещо такова. — Катуел я погледна много нещастно. — Аз съм магьосник. Ние ги разбираме тези неща. Всъщност, това не е първото нещо, което научаваш като влезеш — добави той. — Искам да кажа, преди това научаваш къде са тоалетните и всички такива неща. Но след всички тях, това е първото нещо.

— Но ти ме виждаш.

— А! Е, да. Магьосниците са специално обучени да виждат неща, които са тук и да не виждат неща, които не са. Има едни такива специални упражнения…

Кели забарабани с пръсти по масата, или поне се опита да го направи. Оказа се трудна работа. Тя заби поглед надолу в тъп ужас.

Катуел се втурна и избърса масата с ръкав.

— Извинявай — измърмори той. — Снощи вечерях сандвичи с петмез.

— Какво мога да направя?

— Нищо.

— _Нищо?_

— Е, наистина би могла да станеш много добър крадец… извинявай. Беше проява на лош вкус.

— И аз си помислих същото.

Катуел я потупа несръчно по ръката, а Кели беше твърде погълната в мислите си, че дори не забеляза такава скандална lese majeste 5 5 Оскърбление на величеството (фр.). — Бел.ред. .

— Разбираш ли, всичко е определено. Историята е нагласена цялата, от началото до края. Това, какви наистина са фактите, е без значение; историята просто си се върти над тях. Не можеш да промениш нищо, защото промените вече са част от нея. Ти си мъртва. Така е отредено. Просто ще трябва да го приемеш.

Той й се усмихна извинително.

— Ти имаш много по-голям късмет от повечето умрели, ако погледнеш обективно на нещата — рече той. — Жива си, за да се кефиш.

— Не искам да го приемам. Защо трябва да го приемам? Аз не съм виновна!

— Нищо не разбираш. Историята продължава да се движи. Не можеш повече да се намесваш в нея. В нея няма повече място за теб, не разбираш ли? Най-добре остави нещата да се наредят от само себе си. — Той отново я потупа по ръката. Тя го погледна. Той я оттегли.

— Какво се предполага да направя тогава? — попита тя. — Да не ям, защото не е отредено аз да ям храната? Да ида и да живея някъде в някоя гробница?

— Голям проблем, а? — съгласи се Катуел. — Страхувам се, че такава ти е съдбата. Ако светът не те усеща, ти не съществуваш. Аз съм магьосник. Ние ги разбираме…