Тери Пратчет - Морт

— НЯМА ЗА КАКВО ДА СЕ БЕЗПОКОИШ, МОМЧЕ…

— … Морт…

— БИ ТРЯБВАЛО ДА СИ РАЗБРАЛ ДОСЕГА, ЧЕ ВСЕКИ ПОЛУЧАВА ТОВА, КОЕТО СИ МИСЛИ, ЧЕ ЩЕ ПОЛУЧИ. ТАКА Е ТОЛКОВА ПО-ДОБРЕ.

— Знам, господине. Но това означава, че лошите хора, които си мислят, че ще идат в някакъв рай, наистина отиват там. А добрите хора, които се страхуват, че отиват на някакво ужасно място, наистина страдат. Хич не ми изглежда справедливо.

— КАКВО СЪМ ТИ КАЗАЛ ДА ЗАПОМНИШ, КОГАТО СИ НАВЪН ПО РАБОТА?

— Ами, вие…

— ХММ?

Морт се запъна на едно място.

— СПРАВЕДЛИВОСТ НЕ СЪЩЕСТВУВА. СЪЩЕСТВУВАШ САМО ТИ.

— Ами, аз…

— ТРЯБВА ДА ЗАПОМНИШ ТОВА.

— Да, но…

— ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ НАКРАЯ ВСИЧКО СЕ НАРЕЖДА. НИКОГА НЕ СЪМ СРЕЩАЛ СЪЗДАТЕЛЯ, НО СА МИ КАЗВАЛИ, ЧЕ Е ДОСТА БЛАГОРАЗПОЛОЖЕН КЪМ ХОРАТА. — Смърт откъсна нишката и започна да отвива менгемето. — ИЗХВЪРЛИ ТЕЗИ МИСЛИ ОТ СЪЗНАНИЕТО СИ — добави той. — ПОНЕ ТРЕТИЯТ НЕ ТРЯБВА ДА ТИ Е СЪЗДАЛ НИКАКВИ ТРУДНОСТИ.

Точно това беше моментът. Морт дълго беше мислил за него. Нямаше никакъв смисъл да го крие. Беше разстроил целия бъдещ ход на историята. Такива неща имат склонността сами да се натрапват на вниманието на хората. Най-добре да си го махне от главата. Признай си като мъж. Вземи пример от него. Картите на масата. Няма защо да говориш със заобикалки. Милост, осланяй се на нея.

Пронизващите сини очи искряха срещу него.

Той погледна на погледа, също като заек нощно време, който се опитва да издържи на светлината от фаровете на чудовищен камион с шестнайсет колела, шофьорът на който е чешит, дето от дванайсет часа кара на кофеин и надхвърля даже тахометрите на ада. Не успя.

— Не, господине — каза той.

— ДОБРЕ. БРАВО. А СЕГА, КАКВО ЩЕ КАЖЕШ ЗА ТОВА?

Въдичарите смятат, че хубавата суха муха трябва хитро да имитира истинската. Има си точно определени мухи за сутринта. Има различни мухи, за да кълве рибата вечер. И т.н.

Но нещото между триумфалните пръсти на Смърт беше муха от зората на времето. Беше мухата в първичната супа. Беше отраснала на бивните на мамут. Не беше муха, която се бие в стъклата на прозорците, а муха, която пробива стени. Беше насекомо, което ще изпълзи измежду цепнатините и на най-жестоката мухоловка, изпълнено с отрова и търсещо отмъщение. Навсякъде по нея стърчаха странни крила и висяха парченца. Изглеждаше така, сякаш има много зъби.

— Как се казва? — попита Морт.

— ЩЕ Я НАРЕКА… ВЕЛИЧИЕТО НА СМЪРТ — Смърт дари нещото с един последен възхитен поглед и го пъхна в качулката на плаща си. — ЩЕ МИ СЕ ДА ВИДЯ МАЛКО ЖИВОТ ТАЗИ ВЕЧЕР — каза той. — СЕГА, СЛЕД КАТО ВЕЧЕ СИ Й ХВАНАЛ ЦАКАТА, МОЖЕШ ДА ПОЕМЕШ РАБОТАТА. ТАКА ДА СЕ КАЖЕ.

— Да, господине — скръбно рече Морт. Видя как животът му се разтяга пред него като гаден черен тунел, в края на който няма светлина.

Смърт заби с пръст по бюрото и си замърмори.

— А, ДА — каза той. — АЛБЪРТ МИ КАЗВА, ЧЕ НЯКОЙ ТЪРШУВА ИЗ БИБЛИОТЕКАТА.

— Моля, господарю?

— ВАДИ КНИГИ, ОСТАВЯ ГИ НАВСЯКЪДЕ НАОКОЛО. КНИГИ ЗА МЛАДИ ЖЕНИ. СЯКАШ ТОВА МУ СЕ СТРУВА ЗАБАВНО.

Както вече беше обяснено, Светите Слухари имат толкова добре развит слух, че може да оглушеят и от един кротък залез. Само за някакви си секунди време на Морт му се струваше, че кожата на темето му развива подобни странни умения, тъй като той видя как Изабел замръзна насред бод. Чу и тихото поемане на дъх, което беше чувал и по-рано, сред рафтовете. Спомни си копринената кърпичка.

Каза:

— Да, господарю. Няма да се повтори, господарю.

Кожата на темето му започна да го сърби като бясна.

— ВЕЛИКОЛЕПНО. А СЕГА, ВИЕ ДВАМАТА МОЖЕ ДА БЯГАТЕ. НАКАРАЙТЕ АЛБЕРТ ДА ВИ НАПРАВИ ПИКНИК НА ОБЯД ИЛИ НЕЩО ТАКОВА. ГЛЪТНЕТЕ МАЛКО ЧИСТ ВЪЗДУХ. ЗАБЕЛЯЗАЛ СЪМ КАК ВИЕ ДВАМАТА ВИНАГИ СЕ ОТБЯГВАТЕ ЕДИН ДРУГ. — Той сръга съзаклятнически Морт — беше като да те ръгнат с пръчка и добави: — АЛБЪРТ МИ КАЗА КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА.

— Така ли? — мрачно попита Морт. Беше сбъркал, имаше светлина в края на тунела и тя беше огнехвъргачка.

Смърт му намигна още веднъж като същинска свръхнова.

Морт не му отвърна със същото. Вместо това той се обърна и се отправи тежко към вратата най-общо със скорост и походка, в сравнение с които Великата А’Туин изглеждаше като пролетно агънце.

Беше минал вече половината коридор, когато чу мекия шум от бягащи стъпки зад себе си и една ръка улови неговата.

— Морт?

Той се обърна и се вгледа в Изабел през мъгла от униние.

— Защо го накара да си мисли, че ти си бил в библиотеката?