Тери Пратчет - Морт

Логиката би обяснила на Морт, че тук беше спасението му. След ден-два проблемът ще се разреши от само себе си; книгите в библиотеката отново ще се подредят; светът щеше отново да влезе във форма като ластик. Логиката би му обяснила, че повторната намеса в този процес само би направила нещата по-лоши. Логиката би му казала всичко това, само ако и Логиката не си беше взела почивка тази нощ.

Светлината се движи доста бавно на Диска, вследствие на разбиващия ефект от огромното магическо поле, а в този момент онази част от Края, която носеше острова на Крул, се намираше точно под орбитата на малкото слънце и, следователно, беше още рано вечерта. Освен това, беше доста топло, тъй като Ръбът събира повече топлина и се радва на мек морски климат.

Всъщност, Крул и голяма част от това, което поради липсата на по-добра дума трябва да бъде наречено негова брегова линия, издадена над Ръба, беше щастлив остров. Единствените кореняк Крулианци, които не оценяваха това, бяха онези, които не гледаха къде стъпват или които вървяха насън, а поради естествения подбор, те вече не бяха особено много. Всички общества си имат съответния процент пропаднали хора, но на Крул те нямаха никакъв шанс да се върнат отново.

Терпсик Мимз не беше издънка на обществото. Той беше рибар. Съществува разлика — риболовството е по-скъпо. Но Терпсик беше щастлив. Той наблюдаваше едно перце върху корк да подскача леко по спокойните, оградени с тръстика води на реката Хакръл и мозъкът му беше почти празен. Единственото нещо, което би могло да помрачи настроението му, беше ако наистина хване риба, защото улавянето на риба беше единственото нещо в риболова, от което той истински се ужасяваше. Те бяха студени, хлъзгави, сащисани и му лазеха по нервите, а Терпсик не беше много добре с нервите.

Стига да не уловеше нищо, Терпсик Мимз беше един от най-щастливите въдичари на Диска, тъй като река Хакръл беше на пет мили от дома му и следователно на пет мили от госпожа Гуъладис Мимз, с която той беше преживял шест щастливи месеца брачен живот. Това беше преди около двайсет години.

Терпсик не обръщаше прекалено внимание, когато някой друг въдичар заемеше място някъде по-нататък по брега. Разбира се, някои рибари биха възразили на това нарушаване на етикета, но за разбиранията на Терпсик всичко, което намаляваше шансовете му действително да улови някое от проклетите неща, беше добре дошло. С крайчеца на окото си той забеляза, че новодошлият лови риба с мухи, интересно занимание, от което Терпсик се беше отказал, тъй като човек губеше общо взето твърде много време вкъщи, докато си приготви принадлежностите.

Никога по-рано не беше виждал такъв риболов с мухи. Имаше мокри мухи и сухи мухи, но тази муха се хвърляше във водата със зловещия вой на трион и измъкваше рибата назад.

Терпсик гледаше с ужасено очарование как неясната фигура зад върбите хвърля въдицата отново и отново. Водата завря, щом цялото рибно население на реката се заблъска да се отстрани от пътя на бръмчащия ужас и, за нещастие, една голяма и полудяла щука се улови за куката на Терпсик чисто и просто от объркване.

В един миг той стоеше на брега, а на следващия беше вече в зелен, звънтящ мрак, изпускаше мехурчета с последен дъх и, дори и в мига на удавянето, ужасен от мисълта, че може да види отрязъка от живота си между деня на сватбата си и настоящето. Хрумна му, че Гуъладис скоро ще бъде вдовица и това малко го развесели. Всъщност, Терпсик винаги се беше опитвал да гледа нещата откъм хубавата им страна и, мина му през ума, докато потъваше със странно успокоение в тинята, че от тази гледна точка, целият му живот може само да се подобри…

И тогава една ръка го сграбчи за косата и го измъкна на повърхността, която внезапно беше изпълнена с болка. Призрачни сини и черни петна заплуваха пред очите му. Дробовете му горяха. Гърлото му представляваше една нескончаема тръба от агония.

Ръце — студени ръце, вкочанясващи ръце, ръце, които създаваха усещането за ръкавица, пълна със зарове — го помъкнаха през водата и го хвърлиха на брега, където, след няколко енергични опита да продължи да се дави, той най-после беше натикан обратно в това, което минаваше за собствения му живот.

Терпсик не се ядосваше често, защото Гуъладис не го одобряваше. Но той се чувстваше измамен. Беше се родил без да се консултират с него, беше се оженил, защото Гуъладис и баща й се бяха погрижили за това и единственото същностно човешко постижение, което си беше съвършено негово, му беше издърпано най-грубо от ръцете. Само преди няколко секунди всичко беше толкова просто. Сега всичко отново беше сложно.