Тери Пратчет - Морт

— Дванайсет часа и всичко е аррррргтххххх…

Търговската Камара на Анкх-Морпорк, обаче, не би се зарадвала на идеята, че единствената истинска разлика между техния град и блато, е само в броя на краката на алигаторите, и наистина, в по-отбраните райони на Анкх, които са в хълмистите местности и където има шанс за малко вятър, нощите са меки и изпълнени с аромата на хабисцин и цецилиеви цветове.

Конкретно тази нощ те бяха изпълнени и с мирис на селитра, тъй като това беше десетата годишнина от възкачването на Патриция 11 11 Анкх-Морпорк беше минал през много форми на управление и беше завършил с онази форма на демокрация, известна като Един Човек — Един Избирателен Глас. Патрицият беше Човекът; Гласът беше негов. на власт и той беше поканил няколко приятели да пийнат, в този случай — петстотин, а сега пускаше и фойерверките. Смях и спорадичното клокочене на страсти изпълваха градините на двореца, а вечерта тъкмо беше стигнала до онзи интересен етап, когато всеки е пил твърде много за собствения си кеф, но недостатъчно за да падне под масата. Това е състоянието, в което човек нрави неща, за които по-късно си спомня с изгарящ срам, като например, че духа през хартиен пискун или че се смее чак докато повърне.

Всъщност, около двеста от гостите на Патриция сега се клатушкаха залитайки и си пробиваха път в Змийския Танц, странен Морпоркски народен танц, който се състоеше в това да се напиеш порядъчно, да се хванеш за кръста на човека пред теб, след което да се препъваш с гръмогласен кикот на дълго влакче, което се виеше през възможно най-много стаи, за предпочитане такива, в които има чупливи неща, като неопределено риташ с единия крак в такт с останалите, или поне в някой друг такт. Този танц продължаваше вече половин час и се беше извил през всяка една стая в двореца, като по пътя си беше помел два трола, готвача, главният палач на Патриция, трима келнери, един крадец, който случайно минаваше оттам, и едно малко домашно блатно драконче.

Някъде около средата на танца се намираше дебелият Лорд Родли от Куирм, наследник на митичните имения на Куирм, който сега се занимаваше с тънките пръсти, сграбчили го през кръста. Под алкохолната баня мозъкът му не преставаше да се опитва да привлече вниманието му.

— Казвам ти — извика той през рамо, докато за десети лудешки път се клатеха през огромната кухня, — не толкова силно, моля те.

— УЖАСНО СЪЖАЛЯВАМ.

— Няма страшно, приятелче. Познавам ли те? — попита Лорд Родли и ритна енергично в основния такт.

— НЕ БИХ КАЗАЛ. КАЖЕТЕ МИ, МОЛЯ ВИ, КАКВО Е ЗНАЧЕНИЕТО НА ТОВА ЗАНИМАНИЕ?

— Какво? — извика Лорд Родли, над шума от някой, който беше ритнал вратата на някаква стъклена стая сред весели писъци.

— КАКВО Е ТОВА НЕЩО, КОЕТО ПРАВИМ? — попита гласът с ледниково търпение.

— Ти не си ли бил на купон преди? Внимавай със стъклата, между другото.

— СТРАХУВАМ СЕ, ЧЕ НЕ ИЗЛИЗАМ НАВЪН ТОЛКОВА, КОЛКОТО БИХ ИСКАЛ. МОЛЯ ВИ, ОБЯСНЕТЕ МИ ТОВА. ТРЯБВА ЛИ ДА ИМА НЕЩО ОБЩО СЪС СЕКСА?

— Не, освен ако не спрем рязко, приятелче, ако разбираш какво имам предвид? — рече негова светлост и сръга невидимия си приятел с лакът.

— Ох! — рече той. Трясък някъде пред тях ознаменува края на студения бюфет.

— НЕ.

— Какво?

— НЕ РАЗБИРАМ КАКВО ИМАШ ПРЕДВИД.

— Внимавай с крема ей там, хлъзгав е… виж какво, това е просто танц, ясно? Правиш го за кеф.

— КЕФ.

— Точно така. Дала, дала, да… ритник! — Последва осезаемо мълчание.

— КОЙ Е ТОЗИ КЕФ?

— Не, кеф не е никой, кеф е това, което изпитваш.

— НИЕ ИЗПИТВАМЕ КЕФ?

— Мислех си, че да — неуверено рече негова светлост. Гласът в ухото му го тревожеше неопределено — той като че ли пристигаше директно в мозъка му.

— КАКВО Е ТОВА КЕФ?

— Ето това!

— ДА РИТНЕШ ЯРОСТНО Е КЕФ?

— Е, част от него. Ритай!

— ДА СЛУШАШ СИЛНА МУЗИКА В ГОРЕЩИ СТАИ Е КЕФ?

— Може би.

— В КАКВО СЕ ИЗРАЗЯВА ТОЗИ КЕФ?

— Ами, той… слушай, или ти е кеф, или не ти е, няма нужда да ме питаш, просто си го знаеш, ясно? Как влезе тук, между другото? — добави той. — Ти приятел ли си на Патриция?

— НЕКА ДА ПРИЕМЕМ, ЧЕ ТОЙ МИ СЪЗДАВА РАБОТА. ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ БИ БИЛО РЕДНО ДА НАУЧА НЕЩО ЗА ЧОВЕШКИТЕ РАЗВЛЕЧЕНИЯ.

— Звучи така, сякаш дълъг път те чака.

— ЗНАМ. МОЛЯ ДА ИЗВИНИТЕ ОКАЯНОТО МИ НЕВЕЖЕСТВО. САМО ИСКАМ ДА РАЗБЕРА. ВСИЧКИ ТЕЗИ ХОРА, МОЛЯ ВИ… ТЕ ИЗПИТВАТ КЕФ?

— Да.

— ТОГАВА ТОВА Е ЧУДЕН КЕФ.

— Радвам се, че се разбрахме за това. Внимавай със стола — сряза го Лорд Родли, на когото сега хич не му беше кеф и който се чувстваше неприятно изтрезнял.