Тери Пратчет - Морт

Атмосферата вътре още беше оживена от приказките и натежала от пушека, макар че кръчмарят правеше всичките онези неща, които кръчмарите правят, когато мислят, че е време да затварят, като например загасването на някои от лампите, навиването на будилника, покриване на помпите с парцал, и, за всеки случай, проверка на местонахождението на кривака, с пирони, забити в него. Не че посетителите му обръщаха някакво внимание, разбира се. За по-голямата част от клиентелата на Диска дори и кривак, покрит с пирони, щеше да мине само за намек.

Но те бяха достатъчно наблюдателни, за да се разтревожат смътно от високата, тъмна фигура, изправена на бара, която кротко напредваше със съдържанието на питието си.

Самотните, заклети пиячи винаги създават едно умствено поле, което им осигурява абсолютна необезпокояваност, но конкретно този излъчваше някакъв вид фаталистично униние, което бавно опразваше бара.

Това не тревожеше бармана, тъй като самотната фигура беше заета с много скъп експеримент.

Всяко място за пиене из мултивселената си ги има — онези лавици със странно оформени, лепкави бутилки, които не само съдържат течности с екзотични имена, често пъти сини или зелени, но и разни остатъци, които бутилките с истинско пиене никога няма да паднат дотам, че да съдържат, като например цели плодове, клонки и, в някои крайности, малки удавени гущери. Никой не знае защо барманите ги събират толкова много, когато всички те имат вкус на захарен петмез, разтворен в терпентин. Предполага се, че си мечтаят за онзи ден, когато някой ще влезе от улицата неканен и ще си поръча чаша Прасковен Корнеш с Дъх на Джоджен, и как за една нощ кръчмата ще се превърне в Място За Знаменитости.

Непознатият напредваше по редицата.

— КАКВО Е ОНОВА ЗЕЛЕНОТО?

Кръчмарят се вгледа в етикета.

— Пише, че е Пъпешово Бренди — каза той със съмнение в гласа. — Пише, че е бутилирано от някакви монаси по много стара рецепта — добави.

— ЩЕ ГО ОПИТАМ.

Мъжът погледна настрани към празните чаши на тезгяха, някои от които още съдържаха парченца плодова салата, череши на клечка и малки хартиени чадъри.

— Сигурен ли сте, че вече не сте пили достатъчно? — попита той. Смътно го тревожеше това, че като че ли не можеше да различи лицето на непознатия.

Чашата, с напитка, която кристализираше навън по краищата й, изчезна в качулката и когато отново се появи, беше празна.

— НЕ. КАКВО Е ТОВА ЖЪЛТОТО С ОСИТЕ В НЕГО?

— Пише, че е Пролетен Ликьор. Да?

— ДА. И ПОСЛЕ СИНЬОТО СЪС ЗЛАТНИТЕ ТОЧИЦИ.

— Ъ. „Старото Палто“?

— ДА. И ПОСЛЕ ВТОРИЯ РЕД.

— Кое от всичките имахте предвид?

— ВСИЧКИТЕ.

Непознатият стоеше щръкнал като дърво, а чашите, пълни със сироп и най-разнообразна растителност, изчезваха в качулката като на поточна линия.

Ето това е, мислеше си кръчмарят, това е стил, сега е моментът да си купя червено сако и може би малко фъстъци и краставички за тезгяха, ще сложа няколко огледала, ще сменя дървените трици. Той взе един прогизнал от бира парцал и тръкна ентусиазирано дървенията няколко пъти, като размаза капките от чашите с ликьора в петно с цветовете на дъгата, което пък свали лака. Последният от обичайните клиенти си сложи шапката и се запъти навън, като си мърмореше.

— НЕ ВИЖДАМ СМИСЪЛА — каза непознатият.

— Моля?

— КАКВО СЕ ПРЕДПОЛАГА ДА СЕ СЛУЧИ?

— Колко питиета изпихте?

— ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДЕМ.

— Тогава може да се очаква всичко — рече барманът и, тъй като си разбираше от работата и знаеше какво се очаква от него, когато хората пият сами по малките часове на нощта, започна да лъска една чаша с парцала за помията и рече: — Твоята госпожа те е изхвърлила, нали?

— МОЛЯ?

— Удавяш мъката, а?

— АЗ НЯМАМ МЪКА.

— Не, разбира се, че нямаш. Забрави, че съм го казал. — Той тръкна чашата още няколко пъти. — Просто си помислих, че помага, ако си поговориш с някого — рече той.

Непознатият мълчеше един миг и мислеше. После каза:

— ТИ ИСКАШ ДА СИ ГОВОРИШ С МЕН?

— Да. Защо не. Аз съм добър слушател.

— НИКОЙ НИКОГА НЕ Е ИСКАЛ ДА СИ ГОВОРИ С МЕН ПО-РАНО.

— Срамота.

— ЗНАЕШ ЛИ, ТЕ НИКОГА НЕ МЕ КАНЯТ НА НИКАКВИ ТЪРЖЕСТВА.

— Тц!

— ВСИЧКИ МЕ МРАЗЯТ. ВСЕКИ МЕ МРАЗИ. НЯМАМ НИТО ЕДИН ПРИЯТЕЛ.

— Всеки трябва да има приятел — сериозно каза барманът.

— АЗ МИСЛЯ…

— Да?

— АЗ МИСЛЯ… МИСЛЯ, ЧЕ МОГА ДА БЪДА ПРИЯТЕЛ СЪС ЗЕЛЕНАТА БУТИЛКА.

Кръчмарят плъзна осмоъгълната бутилка по тезгяха. Смърт я взе и я наведе над чашата. Течността звънна по ръба.