Тери Пратчет - Морт

— ТИ МИСЛИШ, ЧЕ СЪМ ПИЯН, НАЛИ?

— Аз сервирам на всеки, който може да остане прав на краката си, докато преброя до три — отвърна кръчмарят.

— ТИССИ АБСОРУУТНУ ПРАФФ. НО АС…

Непознатият млъкна, с ораторски пръст във въздуха.

— КАЗВАХ КАКВО АЗ?

— Каза, че си мисля, че си пиян.

— А! ДА, НО АЗ МОГА ДА БЪДА ТРЕСВЕН ВСЕКИ МОМЕНТ, КОГАТО СИ ПОИШКАМ. ТОВА Е ЕКЗПЕРИМЕНТ. А СЕГА ОТНОВО ИШКАМ ДА ЕКЗПЕРИМЕНТИРАМ С ПОРТОКАЛОВОТО БРЕНДИ.

Кръчмарят въздъхна и хвърли поглед към часовника. Нямаше съмнение, че ще спечели доста, особено след като непознатият хич не се тревожеше дали ще му надпишат сметката или ще му върнат по-малко ресто. Но ставаше късно; всъщност, ставаше толкова късно, че започваше да става рано. Освен това, в самотния клиент имаше нещо, което го объркваше. Хората в „Поправения Барабан“ често пиеха така, сякаш няма да има утре, но това беше първият път, когато той действително почувства, че може и така да е.

— ИСКАМ ДА КАЖА, КАКВО ИМА ДА ОЧАКВАМ? КЪДЕ Е СМИСЪЛЪТ ВЪВ ВСИЧКО ТОВА? ЗА КАКВО НАИСТИНА Е ВСИЧКО ТОВА?

— Не мога да ти кажа, приятелю. Предполагам, че ще се почувстваш по-добре, след като се наспиш.

— ДА СПЯ? ДА СПЯ? АЗ НИКОГА НЕ СПЯ. АЗ СЪМ КАК МУ СЕ ВИКА, ПОСЛОВИЧЕН С ТОВА.

— Всеки има нужда от сън. Дори и аз — намекна той.

— ТЕ ВСИЧКИ МЕ МРАЗЯТ.

— Да, да, каза го вече. Но е три без петнайсет.

Непознатият се обърна като едва си стоеше на краката и огледа тихата стая.

— ТУК НЯМА НИКОЙ ОСВЕН ТЕБ И МЕН — рече той.

Кръчмарят вдигна подвижната дъска на тезгяха, излезе иззад бара и помогна на непознатия да слезе от стола.

— НЯМАМ НИТО ЕДИН ПРИЯТЕЛ. ДАЖЕ И КОТКИТЕ СИ МИСЛЯТ, ЧЕ СЪМ СМЕШЕН.

Една ръка се изстреля и сграбчи бутилка Аманитов Ликьор, преди кръчмарят да успее да избута новия й притежател до вратата, като се чудеше как може някой толкова слаб да е толкова тежък.

— НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ДА БЪДА ПИЯН, КАЗАХ. ЗАЩО НА ХОРАТА ИМ ХАРЕСВА ДА БЪДАТ ПИЯНИ? ТОВА КЕФ ЛИ Е?

— Помага им да забранят живота, приятелче. А сега само се облегни ей там, докато отворя вратата…

— ДА ЗАБРАВЯТ ЖИВОТА. ХА! ХА!

— Можеш да дойдеш пак, когато си поискаш, чуваш ли?

— ТИ НАИСТИНА ЩЕ ИСКАШ ДА МЕ ВИДИШ ОТНОВО?

Кръчмарят хвърли поглед към малката купчина монети на бара. Струваше си малките странности. Този поне беше кротък, а и изглеждаше безобиден.

— О, да — каза той, като избута непознатия на улицата и с ловко движение измъкна обратно бутилката. — Отбивай се по всяко време.

— ТОВА Е НАЙ-ХУБАВОТО НЕЩО.

Вратата се затръшна срещу края на изречението.

Изабел се изправи в леглото.

Чукането се повтори, меко и настойчиво. Тя дръпна завивките до брадичката си.

— Кой е? — прошепна тя.

— Аз съм, Морт — чу се съскане изпод вратата. — Пусни ме, моля те!

— Чакай!

Изабел зарови неистово по нощната масичка за кибрит, като събори шише тоалетна вода и бутна кутия шоколадови бонбони, която сега се състоеше предимно от обвивките. Когато най-после запали свещта, тя я нагласи на такова място, че да има максимален ефект, подръпна деколтето на нощницата си, така че да покаже нещо повече, и каза:

— Не е заключено.

Морт влезе, олюлявайки се в стаята. Миришеше на коне, скреж и мазилка.

— Надявам се — лукаво започна Изабел, — че не си се вмъкнал тук, за да се възползваш от мястото си в този дом.

Морт се огледа наоколо. Изабел беше цялата във волани и висулки. Дори тоалетката сякаш беше облечена във фуста. Стаята беше не толкова обзаведена, колкото натруфена в дантели.

— Виж какво, нямам време за губене — рече той. — Донеси тази свещ в библиотеката. И за бога, облечи си нещо нормално, всичко ти е навън.

Изабел погледна надолу, после сърдито вдигна глава.

— Добре!

Морт надникна навън през вратата.

— Това е въпрос на живот и смърт — добави той и изчезна.

Изабел видя как вратата се затвори със скърцане след него и откри синия халат с пискюлите, който Смърт беше измислил да й подари миналата Новогодишна Нощ на Прасетата, и който сърце не й даваше да хвърли, макар че й беше твърде малък, а и имаше зайче на джоба.

Най-накрая тя спусна крака от леглото, пъхна се в конфузния халат и изтопурка в коридора. Морт я чакаше.

— Татко няма ли да ни чуе? — попита тя.

— Още не се е върнал. Хайде.

— Откъде знаеш?

— Къщата е по-различна, когато той е тук. То е… то е като разликата между палто, когато го носят и когато виси на кука. Не си ли забелязала?

— Какво толкова важно правим?

Морт бутна вратата на библиотеката. Струя топъл, сух въздух излезе навън, а пантите на вратата изскърцаха протестиращо.