Тери Пратчет - Морт

Всъщност, наистина беше удивително какво може да се направи с няколко унции тежки метали, с няколко раздразнени мекотели, няколко умрели гризачи и много нишка, изтъкана от задниците на насекоми. Дрехата не толкова беше облечена, колкото населена; ако най-далечните волани не се подпираха на колелца, тогава Кели беше по-силна, отколкото й се беше надявал.

— Какво мислиш? — попита тя, като се обърна бавно. — Носеше я майка ми, и баба ми, и нейната майка също.

— Какво, всичките заедно? — възкликна Катуел, почти готов да го повярва. Как може да се напъха в нея? — чудеше се той. Там отзад някъде трябва да има врата…

— Това е семейна антика. На корсажа й има истински диаманти.

— Коя част е корсажът?

— Тази.

Катуел го втресе.

— Много е внушително — рече той, когато се довери отново на говорните си способности. — Макар че, не мислиш ли, че е малко зряла?

— Тя е кралска.

— Да, но може би няма да ти позволи да се движиш много бързо?

— Нямам намерение да бягам. Трябва да има достолепие. — И още веднъж очертанието на челюстта й проследи цялата линия на произхода й чак до праотеца — завоевател, който винаги е предпочитал да се движи много бързо и се е интересувал от достолепието толкова, колкото би могло да се носи на върха на остро копие.

Катуел разпери ръце.

— Добре — каза той. — Чудесно. Всички правим това, което можем. Само дано Морт да е измислил нещо.

— Трудно е да имаш доверие на призрак — рече Кели. — Той върви през стени!

— И аз си мисля за това — отвърна Катуел. — Това е загадка, нали? Той минава през нещата, само ако не знае, че го прави. Мисля, че това е индустриално заболяване.

— Какво?

— Почти бях сигурен снощи. Той става истински.

— Но ние всички сме истински! Поне ти си, а предполагам, че и аз съм.

— Но той става по-истински. Изключително истински. Истински почти толкова, колкото и Смърт, а много по-истински от това не можеш да станеш. Изобщо не можеш да станеш по-истински.

— Сигурна ли си? — попита Албърт, с подозрение.

— Разбира се — отвърна Изабел. — Изчисли си го сам, ако искаш.

Албърт погледна отново в голямата книга, а лицето му представляваше портрет на несигурността.

— Е, може и така да са — неохотно отстъпи той и си преписа двете имена на лист хартия. — Както и да е, има един начин да го разберем.

Той отвори най-горното чекмедже от писалището на Смърт и извади голяма желязна халка за ключове. На нея имаше само един ключ.

— КАКВО ЩЕ СТАНЕ СЕГА? — попита Морт.

— Трябва да вземем пясъчните часовници — отвърна Албърт. — Трябва да дойдеш с мен.

— Морт! — изсъска Изабел.

— Какво?

— Това, което току-що каза… — Тя замлъкна, после добави: — О, нищо. Просто прозвуча… странно.

— Само попитах какво ще стане сега — каза Морт.

— Да, но… о, няма значение.

Албърт профуча покрай тях и се измъкна в коридора също като двукрак паяк, докато не стигна до вратата, която винаги стоеше заключена. Ключът пасна съвършено. Вратата се отвори. Пантите й даже не изскърцаха; просто ги лъхна поток още по-дълбока тишина.

И бученето на пясък.

Морт и Изабел застанаха на прага, заковани на място, докато Албърт заподскача между редиците стъклария. Звукът не просто влизаше в телата през ушите, той пълзеше нагоре по краката и надолу през черепа и изпълваше мозъка дотогава, докато единственото, за което той можеше да мисли, беше връхлитащия, съскащ, сив шум, звукът на милиони животи, които се живеят. И които препускат към неизбежното си предназначение.

Погледите им се плъзнаха открай до край по безкрайните редици пясъчни часовници, всеки един — различен, всеки един — назован. Светлината от факлите, наредени по стените, се фокусираше върху тях, така че върху всеки часовник блестеше звезда. Далечните стени на стаята се губеха в галактиката от светлина.

Морт усети как пръстите на Изабел се свиват в ръката му. Когато заговори, гласът й беше напрегнат.

— Морт, някои от тях са толкова малки.

— ЗНАМ.

Стискането й се отпусна, много леко, като някой, който слага последното асо върху къща от карти и предпазливо отдръпва ръката си, да не би да събори цялата постройка.

— Кажи го пак? — тихо каза тя.

— Казах, че знам. Нищо не мога да направя. Не си ли влизала тук по-рано?

— Не — Тя леко се беше отдръпнала и го гледаше втренчено в очите.

— Не е по-зле, отколкото в библиотеката — каза Морт и почти си повярва. Но в библиотеката човек само можеше да прочете за това; тук вътре можеше да го види как се случва.