Тери Пратчет - Морт

— Защо ме гледаш така? — добави той.

— Просто се опитвах да си спомня какъв цвят имат очите ти — каза тя — защото…

— Свършихте ли вече вие двамата! — изрева Албърт над бученето на пясъка. — Насам!

— Кафяви — каза Морт на Изабел. — Кафяви са. Защо?

— Побързайте!

— По-добре иди и му помогни — каза Изабел. — Той изглежда много се разстройва.

Морт я остави, със съзнание, внезапно превърнало се в блато от неудобство, и се отправи по плочките към мястото, където стоеше Албърт и нетърпеливо потропваше с крак.

— Какво трябва да направя? — попита той.

— Просто ме следвай.

Стаята премина в серия от коридори, всеки един — нареден с пясъчни часовници. Тук-там лавиците бяха разделени от каменни колони, изписани с ъгловати резки. От време на време Албърт хвърляше поглед към тях; той крачеше през лабиринта от пясък най-общо така, сякаш познаваше наизуст всеки завой.

— Има ли по един часовник за всеки, Албърт?

— Да.

— Това място не ми изглежда достатъчно голямо.

— Знаеш ли нещо за м-измерната топография?

— Хм. Не.

— Тогава на твое място, аз бих се въздържал да давам мнение — отвърна Албърт.

Той се спря пред полица часовници, хвърли отново един поглед към хартията, прокара ръка по редицата и внезапно дръпна един часовник. Горната половина беше почти празна.

— Дръж този — рече той. — Ако това нещо е правилно, тогава другият трябва да бъде някъде наблизо. А. Ето.

Морт завъртя двата пясъчни часовника в ръце. Единият имаше всички белези на важен живот, докато другият беше тумбест и невзрачен.

Морт прочете имената. Първият май се отнасяше за някакъв благородник в Ахатовата Империя. Вторият представляваше група пиктограми, които той разпозна, че са родом от Клач По Посока на Часовниковата Стрелка.

— Твои са — подсмихва се Албърт. — Колкото по-рано започнеш, толкова по-рано ще свършиш. Ще доведа Бинки пред главния вход.

— Очите ми добре ли ти изглеждат? — попита Морт, загрижено.

— Не виждам нищо, дето да не им е наред — каза Албърт. — Малко са червени по края, малко по-сини от обикновено, нищо особено.

Морт го последва обратно през дългите рафтове пясъчни часовници със замислено изражение. Изабел го видя да взима сабята от полицата до вратата и да изпробва острието й като я размаха във въздуха, точно както го правеше Смърт, ухилен невесело при задоволителния звук от гърма.

Тя разпозна походката. Той крачеше.

— Морт? — прошепна тя.

— ДА?

— Нещо ти става.

— ЗНАМ — каза Морт. — Но мисля, че мога да го контролирам.

Те чуха шума от копита отвън, Албърт отвори вратата и влезе, като търкаше ръце.

— Така, момче, няма време за…

Морт размаха сабята на една ръка разстояние. Тя разсече въздуха с шум като цепеща се коприна и се заби в рамката на вратата до ухото на Албърт.

— НА КОЛЕНЕ, АЛБЕРТО МАЛИК.

Долната устна на Албърт увисна. Очите му се извъртяха настрани към трептящото острие на няколко сантиметра от главата му, след което се свиха до плътни малки линии.

— Ти определено няма да посмееш, момче — каза той.

— МОРТ. — Сричката излетя бърза като камшичен удар и два пъти по-яростна.

— Имахме споразумение — каза Албърт, но в гласа му се прокрадна и едва доловима нотка на съмнение, като бръмчене на комар. — Бяхме се разбрали.

— Не е с мен.

— Имахме споразумение! Къде щяхме да стигнем, ако не спазвахме споразуменията си?

— Не знам аз къде съм щял да стигна — меко каза Морт. — НО ЗНАМ ТИ КЪДЕ ЩЕ СТИГНЕШ.

— Това не е справедливо! — Сега това беше хленч.

— СПРАВЕДЛИВОСТ НЕ СЪЩЕСТВУВА. СЪЩЕСТВУВАМ САМО АЗ.

— Престани — каза Изабел. — Морт, държиш се глупаво. Не можеш да убиеш никого тук. Както и да е, ти не искаш наистина да убиеш Албърт.

— Тук не. Но бих могъл да го изпратя обратно в света.

Албърт пребледня.

— Няма да го направиш!

— Не? Мога да те върна и да те оставя там. Не бих казал, че ти остава много време, нали така? ТАКА ЛИ Е?

— Не говори така — каза Албърт, като все не успяваше да срещне погледа му. — Когато говориш така, приличаш на господаря.

— Бих могъл да съм много по-лош от господаря — равнодушно каза Морт. — Изабел, би ли отишла да донесеш книгата на Албърт?

— Морт, наистина мисля, че ти…

— ТРЯБВА ЛИ ДА ТЕ МОЛЯ ОТНОВО?

Тя побягна от стаята, пребледняла.

Албърт присви поглед срещу Морт по дължината на сабята и се усмихна с изкривена, лишена от всякакъв хумор усмивка.

— Няма да можеш да го контролираш вечно — каза той.