Тери Пратчет - Морт

— Това е защото книгата не смее дори да ги спомене — прошепна Албърт. Опита се да затвори очи, но образите в мрака зад клепачите му бяха толкова ярки, че той ги отвори отново. В сравнение с това дори и Морт беше нещо по-добро.

— Добре — каза той. — Има една магия. Тя забавя времето над една малка територия. Ще я напиша, но ще трябва да намериш магьосник, който да я каже.

— Не мога да направя това.

Албърт прокара език като стара люфа 12 12 Южно растение от семейство Тиквови; изсушения му влакнест плод се използва за гъба. — Бел.Dave. по пресъхналите си устни.

— Но си има цена, обаче — добави той. — Първо трябва да довършиш Задължението си.

— Изабел? — каза Морт. Тя погледна в страницата пред себе си.

— Той наистина го мисли — каза тя. — Ако не го направиш, тогава всичко ще се обърка, а той така или иначе ще се върне във Времето.

И тримата се обърнаха да погледнат към големия часовник, който заемаше почти целия коридор. Махалото му се вееше бавно през въздуха, като разрязваше времето на малки късчета.

Морт изпъшка.

— Няма достатъчно време! — простена той. — Не мога да направя и двете навреме!

— Господарят щеше да намери време — забеляза Албърт.

Морт издърпа острието от вратата и го размаха яростно, но безуспешно към Албърт, който се дръпна.

— Напиши магията тогава — извика той. — И го направи бързо!

Обърна се на пети и се отправи обратно в кабинета на Смърт. В единия ъгъл имаше голям диск на света, съвършен, та чак до стабилните сребърни слонове, застанали на гърба на Великата А’Туин, излята от бронз и дълга повече от метър. Големите реки бяха представени от вени от нефрит, пустините — от натрошен диамант, а най-забележителните градове бяха обозначени със скъпоценни камъни; Анкх-Морпорк, например, беше гранат.

Той метна двата пясъчни часовника на приблизителните местоположения на притежателите им и се стовари върху стола на Смърт, като ги гледаше гневно и искаше да са по-наблизо един до друг. Столът проскърцваше леко, докато той се въртеше насам-натам и се чумереше срещу малкия диск.

След малко влезе Изабел, с лека стъпка.

— Албърт я написа — тихо каза тя, — проверих в книгата. Не е номер. Сега отиде и се е заключил в стаята си и…

— Погледни тези двата! Искам да кажа, би ли ги погледнала!

— Мисля, че трябва да се поуспокоиш малко, Морт.

— Как мога да се успокоя с, гледай, този ей тук, почти във Великия Неф, а този — точно в Бес Пеларжик, след което трябва да се върна обратно в Сто Лат. Това са си десет хиляди мили пътуване, както и да го гледаш. Не може да стане.

— Сигурна съм, че ще намериш начин. А и аз ще ти помогна.

Той я погледна за пръв път и видя, че тя беше облечена в палтото си за навън, онова неподходящото, с голямата кожена яка.

— Ти? Какво би могла да направиш ти?

— Бинки лесно може да носи двама души — кротко рече Изабел. Тя размаха неопределено някакъв книжен пакет. — Приготвила съм ни вещо за ядене. Аз бих могла… да отварям порти и такива работи.

Морт се засмя тъжно.

— ТОВА НЯМА ДА БЪДЕ НЕОБХОДИМО.

— Би ли престанал да говориш така.

— Не мога да взема пътници. Ти ще ме забавиш.

Изабел въздъхна.

— Виж, а какво ще кажеш за това? Нека се престорим, че сме се скарали и аз съм победила. Става ли? Спестява много усилия. Всъщност, мисля си, че може да се окаже, че Бинки въобще не иска да тръгне без мен. През всичките тези години съм му дала адски много бучки захар. А сега — тръгваме ли?

Албърт седеше на тясното си легло и гледаше свирепо стената. Той чу конския тропот, прекъснат внезапно, щом Бинки се понесе във въздуха, и си замърмори под носа.

Минаха двайсет минути. Изражения прелитаха през лицето на стария магьосник като сенки на облаци по склон. От време на време той си прошепваше нещо, като „Казвах им аз“ или „Никога не бих го одобрил“, или пък „Би трябвало да кажем на господаря“.

Най-накрая той като че ли стигна до съгласие със себе си, коленичи внимателно на земята и измъкна един очукан куфар изпод леглото си. Отвори го с мъка и разгъна прашна сива роба, която пръсна нафталин и потъмнели пайети по пода. Намъкна я, отупа най-едрия прах и отново се пъхна под кревата. Последваха множество приглушени ругатни, както и спорадичното издрънчаване на порцелан, докато най-сетне Албърт не се появи с жезъл в ръка, който беше по-висок от него самия.

Беше по-дебел от който и да било нормален жезъл, главно поради резбите, които го покриваха от горе до долу. Всъщност, те бяха доста неясни, но създаваха усещането, че ако успееш да ги видиш по-добре, ще съжаляваш за това.