Тери Пратчет - Морт

— С, да речем, абсолютно копие, излято от злато. Подобаващо украсено със скъпоценни камъни, както подхожда на великия наш основател — оживено продължи той.

— И за да сме сигурни, че студентите няма да я оскверняват по никакъв начин, предлагам след това да я изправим в най-дълбокото мазе — продължи той.

— След което да заключим вратата — допълни. Няколко магьосника започнаха да се развеселяват.

— И да изхвърлим ключа? — рече Ринсуинд.

— И да заварим вратата — каза касиерът. Той току-що си беше спомнил за „Поправения Барабан“. Помисли известно време и си спомни и за режима за физическата подготовка.

— И после да зазидаме вратата — каза той. Избухна вълна от аплодисменти.

— И да изхвърлим зидаря! — изкикоти се Ринсуинд, който усещаше, че схваща чалъма на играта.

Касиерът се начумери срещу него.

— Няма нужда да се увличаш толкова — рече той.

В тишината една по-голяма от обикновено пясъчна дюна се изгърби тромаво, след което се разпадна, за да се появи Бинки, който духаше пясък от ноздрите си и тресеше грива.

Морт отвори очи.

Трябва да има дума за този кратък период от време точно след като се събуди човек, когато съзнанието му е пълно с топло, розово нищо. Лежиш си там напълно изпразнен от мисъл, с изключение на едно нарастващо подозрение, че насочени право срещу теб, като чорап пълен с мокър пясък, в нощна уличка, се носят всички онези спомени, без които би предпочел да минеш, и които се свеждат до факта, че единственият успокояващ фактор в ужасното ти бъдеще е увереността, че то ще бъде доста кратко.

Морт се изправи и вдигна ръце на главата си, за да я накара да спре да се развърта.

Пясъкът до него се надигна и Изабел се изправи в седнало положение. Косата й беше пълна с пясък, а лицето й беше изцапано от праха на пирамидите. Част от косата й се беше накъдрила по краищата. Тя се вгледа апатично в него.

— Ти удари ли ме? — попита той, като леко опипа челюстта си.

— Да.

— О!

Той погледна към небето, като че ли то можеше да му припомни нещата. Трябваше да е някъде, и то скоро, спомни си той. После си спомни нещо друго.

— Благодаря ти — каза.

— По всяко време, уверявам те.

Изабел се изправи на крака и се опита да изтупа мръсотията и паяжината от дрехата си.

— Ще спасяваме ли онази твоя принцеса? — неуверено попита тя.

Собствената, лична, вътрешна реалност на Морт го догони. Със сподавен вик той се изстреля на крака, видя как син фойерверк избухна пред очите му и рухна отново. Изабел го улови под раменете и отново го вдигна на крака.

— Нека слезем при реката — каза тя. — Мисля, че на всички ще ни се отрази добре, ако пийнем.

— Какво се случи с мен?

Тя сви рамене колкото можа по-добре, докато носеше тежестта му.

— Някой използва Ритуала на АшкЕнт. Татко го мрази, той казва, че винаги го викат в неподходящи моменти. Онази… част от теб, която беше Смърт, отиде, а ти остана. Струва ми се. Поне собственият ти глас се върна.

— Колко е часът?

— В колко часа каза, че свещениците затварят пирамидата?

Морт примижа през сълзящите си очи назад към гроба на царя. Нямаше съмнение — осветени от факли пръсти работеха по вратата. Скоро, съгласно легендата, пазачите ще оживеят и ще започнат безкрайния си патрул.

Той знаеше, че те ще го направят. Спомни си знанието. Спомни си съзнанието си, което се чувстваше студено като лед, и безбрежно като нощното небе. Спомни си, че са го призовали към неохотно съществуване в момента, в който е заживяло първото създание, със сигурното знание, че той ще надживее живота, докато и последното създание във вселената не се оттегли в мир, когато — тогава, негово задължение ще бъде, образно казано, да качи столовете върху масите и да изгаси светлините.

Спомни си самотата.

— Не ме оставяй — настойчиво каза той.

— Тук съм — отвърна тя. — Толкова дълго, колкото имаш нужда от мен.

— Полунощ е — тъпо каза той, като се свлече до Тсорт и сведе болящата го глава към водата. До себе си чу шум все едно изпразваха вана, когато Бинки също отпи.

— Това означава ли, че сме закъснели твърде много?

— Да.

— Съжалявам. Щеше ми се да можех да направя нещо.

— Не можеш.

— Поне удържа обещанието си към Албърт.

— Да — горчиво каза Морт. — Поне това направих. Почти целият път от единия край на Диска до другия…

Трябва да има дума за онази микроскопична искрица надежда, която не смееш даже да таиш, да не би самият акт на признаването й да я накара да изчезне, като опита да видиш фотон. Можеш само предпазливо да се промъкнеш до нея, да погледнеш покрай нея, да минеш покрай нея и да я чакаш да стане достатъчно голяма, че да се изправи пред света.