Тери Пратчет - Морт

— Не! — изкрещя Албърт, като се хвърли в октограмата и размаха ръце срещу трепкащата фигура. — Не ти, не ти…

А в далечния Тсорт, Изабел забрави, че е дама, сви юмрук, притвори очи и тресна Морт право в ченето. Светът около нея експлодира…

В кухнята на Къщата на Ребрата на Харга тиганът с горещото олио падна на земята, от което котките се втурнаха навън през вратата…

В голямата зала на Невидимия Университет всичко се случи на мига. 15 15 Това не е точно така. Всепризнато от всички философи е, че най-краткото време, за което може да се случи всичко, е хиляда милиарда години.

Огромната сила, която магьосниците упражняваха върху призрачното царство, изведнъж придоби един фокус. Като коркова тапа, която не иска да излезе от бутилката, като топка лютив кетчуп от обърнатото шише на Вечността, Смърт се приземи в осмоъгълника и изруга.

Едва твърде късно Албърт си даде сметка, че е вътре в омагьосания кръг и се хвърли към краищата. Но костеливи пръсти го сграбчиха за края на плаша.

Магьосниците, онези от тях, които все още си стояха на краката и бяха в съзнание, с изненада видяха, че Смърт беше облечен в кухненска престилка и държеше котенце.

— Защо трябваше ДА РАЗВАЛЯТЕ ВСИЧКО?

— Да развалим всичко? Случайно да си видял какво направи момчето? — сряза го Албърт, като все още се опитваше да стигне до края на кръга.

Смърт вдигна череп и подуши въздуха.

Звукът си проби път през всички останали шумове в залата и ги накара да замлъкнат.

Това беше онзи шум, който се чува в сумрачните краища на сънищата, точно този, който те кара да се събудиш, облян в студената пот на смъртния ужас. Беше сумтенето под вратата на страха. Беше като сумтенето на таралеж, но ако наистина беше така, то това беше такъв таралеж, дето не го побира полето и който размазва камиони. Това беше от онези шумове, които човек не би искал да чуе втори път; не би искал да ги чуе даже веднъж.

Смърт бавно се изправи.

— ТАКА ЛИ СЕ ОТПЛАЩА ТОЙ ЗА ДОБРИНАТА МИ? ДА ОТКРАДНЕ ДЪЩЕРЯ МИ, ДА ОБИЖДА СЛУГИТЕ МИ И ДА РИСКУВА МАТЕРИЯТА НА РЕАЛНОСТТА ЗАРАДИ НЯКАКВА СВОЯ ПРИЩЯВКА? О, КОЛКО ГЛУПАВО! ГЛУПАВО! ДЪРЖАХ СЕ ГЛУПАВО ТОЛКОВА ДЪЛГО ВРЕМЕ!

— Господарю, бихте ли били така добър само да ми пуснете плаща… — започна Албърт и забеляза умоляваща нотка в гласа си, нотка, която преди това я нямаше.

Смърт не му обърна внимание. Той щракна с пръсти като кастанети и престилката около кръста му избухна в краткотрайни пламъци. Котенцето, обаче, той остави много внимателно на земята и лекичко го побутна с крак.

— НЕ МУ ЛИ ДАДОХ НАЙ-ГОЛЯМАТА ВЪЗМОЖНОСТ?

— Точно така, господарю, а сега, ако може да се насочите…

— УМЕНИЯ? ДА НАПРАВИ КАРИЕРА? ПЕРСПЕКТИВИ? РАБОТА ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ?

— Така е, а ако само бихте искали да ми пуснете…

Промяната в тона на Албърт беше тотална. Фанфарите на заповедите се бяха превърнали в жалки, молещи пикола. Той звучеше ужасен, и наистина беше, но успя да улови погледа на Ринсуинд и изсъска:

— Жезълът ми! Хвърли ми жезъла! Докато е в кръга, той не е непобедим! Дай ми жезъла и аз ще се освободя!

Ринсуинд каза:

— Моля?

— О, МОЯ Е ВИНАТА, ЧЕ СЕ ПОДДАДОХ НА ТЕЗИ СЛАБОСТИ НА ТОВА, КОЕТО ПОРАДИ ЛИПСАТА НА ПО-ДОБРА ДУМА, ЩЕ НАРЕКА ПЛЪТТА!

— Жезълът ми, идиот такъв, жезълът ми! — изломоти Албърт.

— Моля?

— БРАВО, СЛУЖИТЕЛЮ МОЙ, ЧЕ МЕ ОТРЕЗВИ — каза Смърт. — НЕКА ДА НЕ ГУБИМ ВРЕМЕ.

— Жезъл…!

Чу се пукване и нахлу въздух. Пламъците на свещите се разтегнаха като очертанията на огън за един миг, след което угаснаха.

Мина известно време.

После, някъде близо откъм пода гласът на касиера каза:

— Това беше много нелюбезно, Ринсуинд, да изгубиш жезъла му по този начин. Напомни ми да те дисциплинирам сурово тия дни. Някой да има кибрит?

— Не знам какво стана с него! Просто го облегнах на колоната, а сега той…

— Ууук.

— Ох — рече Ринсуинд.

— Допълнителна дажба банани за тази маймуна — спокойно рече касиерът. Драснаха кибрит и някой успя да запали свещ. Магьосниците започнаха да се вдигат от пода.

— Е, това беше урок за всички ни — продължи касиерът, докато изтупваше прах и восък от плаща си. Вдигна очи, като очакваше да види статуята на Алберто Малик обратно върху пиедестала й.

— Явно дори и статуите си имат чувства — каза той. — Самият аз си спомням, когато бях студент едва първа година, как си написах името върху… е, няма значение. Както и да е, предлагам тук и сега да възстановим статуята.

Предложението му беше посрещнато с мъртво мълчание.