Тери Пратчет - Магизточник

Те се обърнаха бавно и вдървено като марионетки и закрачиха към вратата. Библиотекарят им отвори, изпроводи ги и затвори след тях.

После зяпна момчето, което се отпусна на столчето.

— Да, да, ясно — промърмори момчето, — но беше дребна магия. Налагаше се. Нали ти ми каза, че за хората било полезно да забравят?

— Ууук?

— Не мога да се сдържам! Твърде лесно е да променя всичко наоколо! — Момчето се хвана за главата. — Достатъчно е само да го помисля! Не мога да остана тук — каквото и да докосна, се обърква. Все едно се мъча да полегна на купчина яйца! Този свят е прекалено рехав за мен! Моля те, кажи ми как да постъпя!

Библиотекарят седна на пода и се завъртя няколко пъти на задника си — признак за задълбочен размисъл.

Никой друг не чу точно какво каза, но Коин се усмихна, кимна, стисна ръката му, разпери ръце в плавен жест и прекрачи в друг свят. Имаше езеро и далечни планини, а няколко фазана го следяха недоверчиво изпод клоните на дърветата. Всички магизточници накрая научаваха урока си.

Не можеха да бъдат част от света. Само го носеха до време като дреха на раменете си.

Озърна се, щом стъпи на тревата, и помаха за сбогом на Библиотекаря, който му кимаше насърчаващо.

После чудноватият мехур се сви, последният магизточник изчезна от този свят и влезе в своя.

„Кърпеният барабан“ беше притихнал. Окованият за рамката на вратата трол седеше на сянка и нехайно изчовъркваше от зъбите си нечии останки.

Креозот си тананикаше тихичко. Бе открил бирата, и то безплатно, защото разточителните комплименти (особено рядък похват при анкхските ухажори) подействаха смайващо на дъщерята на съдържателя. Тя беше едро добродушно момиче с цвета и — да не увъртаме — формите на недопечен хляб. В момента удовлетворяваше любопитството си. До този ден никому не бе хрумвало да сравни гърдите й с обсипани със скъпоценни камъни пъпеши.

— Не може да има спор по въпроса — увери я серифът и мирно тупна от стола.

„Или от най-големите жълти, или от зеленикавите с едри жилки“ — допълни мислено, за да остане правдив.

— А какъв беше оня лаф за косата ми? — поощри го тя, след като го намести пак на стола и му напълни халбата.

— Така-а… — Челото му се набръчка от напрежение. — Като козе стадо, що пасе по склона на връх… как му беше името… Абсолютно. С твоите уши — продължи припряно — не могат да се мерят и розовите раковини по целуваните от вълните брегове на…

— И как по-точно прилича косата ми на козе стадо?

Серифът се запъна. Винаги бе смятал това сравнение за един от малкото си поетични успехи. Но днес за пръв път се сблъска с прословутата склонност на хората в Анкх-Морпорк да разбират всичко буквално.

— По големина, по форма или по воня? — настойчиво разпитваше момичето.

— Май не исках да ти река… не съвсем като…

— Е?

Тя придърпа халбата към себе си.

— Мисля си, че ако пийна още, ще се сетя — завалено обеща Креозот — и тогава… тогава… — Погледна я крадешком и се престраши. — Ти добра разказвачка ли си?

— Какво?

Той облиза внезапно пресъхналите си устни.

— Питам дали знаеш много истории.

— Ами да. Всякакви.

— Всякакви ли? — потресен прошепна серифът.

Повечето негови наложници повтаряха една и съща до втръсване.

— Трябва да са стотици. Ти искаш ли да чуеш някоя?

— Още сега ли?

— Ако не си против, може и сега. Няма много клиенти.

„Ами ако съм умрял? — усъмни се Креозот. — Нищо чудно това да е раят.“

Хвана ръката й.

— Знаеш ли, толкова отдавна не съм слушал хубава история. Но няма да те скланям към нещо, което не би сторила по свое желание…

Тя потупа ръката му. „Ей, че свястно старче, особено като го сравниш с някои от редовните клиенти…“

— Има една, дето я чух от баба си. Ама я знам отзад напред.

Креозот отпиваше бира и стената пред него грейваше в топло сияние. „Стотици… И знае някои отзад напред…“

Тя се прокашля и започна с напевен глас, от който сърцето на серифа заблъска лудо:

— Имало един мъж с осмина синове…

Патрицият седеше до прозореца и пишеше. По въпроса за последната седмица умът му сякаш беше напълнен с перушина. Това не му допадаше.

Един слуга бе запалил лампа да разсее сумрака и няколко подранили вечерни мушици вече кръжаха около нея. Патрицият ги наблюдаваше съсредоточено. Незнайно защо се притесни от стъклото на лампата, но най-неприятно му беше, че с мъка потискаше противното желание да улови някоя мушица с езика си.