Тери Пратчет - Магизточник

„… да надникна в главата ти?“

— Ааргх…

„Голяма бъркотия е тук. Не се учудвам, че нищо не си спомняш, дори да ти е нужно.“

— Ъъргх…

„За твое добро е да поразтребиш.“

— Ооох…

— Аха, намерих го.

Присъствието в главата на Ринсуинд се стопи. Коин се намръщи.

— Не бива да ги пуснем през пробива — заяви момчето. — Имат страховити сили. Мъчат се да разширят дупката и са способни да го сторят. Опитвали са се да нахлуят в нашия свят много епохи наред. — Разтвори другата си длан и показа на Ринсуинд малкия сивкав бисер. — Знаеш ли какво е това?

— Не. А какво е?

— Аз… не помня. Но трябва да го върнем.

— Както кажеш. Нали си магизточник? Гръмни ги на парченца и да се прибираме у дома.

— Не може. Те живеят от магия. Само ще ги направя по-страшни. Не бива да прибягвам до магия.

— Убеден ли си?

— Опасявам се, че паметта ти е съхранила твърде строги указания по този въпрос.

— Тогава какво да сторим?

— _Не знам!_

Ринсуинд поумува и примирено започна да смъква втория си чорап.

— Няма половинки от тухли — промърмори под носа си. — Ще го натъпча с пясък.

— Ще ги нападнеш с чорап, в който си натъпкал пясък?

— Не. Ще бягам от тях. Чорапът, натъпкан с пясък, е за момента, когато ме подгонят.

Някои хора вече се връщаха в Ал-Кхали, където от унищожената кула бе останал само димящ куп камъни. Неколцина смелчаци решиха да проучат развалините, в случай че има оцелели, които да спасят и (между другото) да ограбят.

Сред отломките бе проведен следният разговор:

— Нещо шава отдолу!

— Къде отдолу? В името на двете бради на Имтал, причува ти се. Това парче тежи цял тон!

— Елате насам, братя!

Шум от упорито и непосилно разместване, а след това…

— Сандък!

— Ами ако е съкровище?

— Порастват му крака, в името на седемте луни на Насрим!

— _Петте_ луни…

— Къде избяга сандъкът? Къде избяга?

— Не се отплесвай, това не е важно. Хайде веднага да си изясним недоразумението — съгласно преданието луните са пет…

В Клач се отнасят много сериозно към своята митология. Само във всекидневието не вярват.

Тримата ездачи усетиха промяната, докато се спускаха през натежалите от сняг облаци в края на равнината Сто Лат към Главината. Доловиха резлив дъх.

— Надушвате ли го? — обади се Найджъл. — Когато бях малък и още се изтягах в леглото през първото зимно утро…

Облаците останаха над главите им, а пред тях навсякъде по високите плата бяха стадата на Ледените великани.

Простираха се на много километри и в двете посоки, грохотът на устрема им тресеше въздуха.

Отпред препускаха големите глетчери-мъжкари, ревяха гръмовния си скърцащ зов и мятаха грамадни вълни разпорена пръст в безмилостното си настъпление. Зад тях се тълпяха женските и малките, плъзгаха се по земята, остъргана до камък от водачите.

Приличаха на познатите ледници, колкото и полегнал на сянка лъв прилича на двестате килограма зловещо напрегнати мускули, скочили към теб със зейнала паст.

— … и когато… когато застанех до прозореца…

Устата на Найджъл загуби връзка с мозъка му и се затвори.

Струпани, блъскащи се ледени туловища запълваха равнината и тътнеха напред в облаци мразовити изпарения. Земята подскачаше под тях и тримата горе веднага прозряха, че за възпирането на атаката е необходимо нещо повече от два-три килограма сол и широка лопата.

— Хайде, обясни им — подкани Конина. — Но май ще е по-добре да викаш.

Найджъл разглеждаше унесено стадото.

— Струва ми се, че различавам и други фигури — помогна му Креозот. — Ето там, върху онези… същества отпред.

Найджъл се взря през снежния прахоляк. Върху гърбовете на глетчерите наистина се носеха някакви създания. Имаха човешки вид. Приблизително. Не чак толкова човешки. И от тази височина не изглеждаха особено едри.

Както се оказа, причината се криеше в размерите на глетчерите, а и Найджъл нямаше точен окомер. Конете прелетяха ниско над най-предния водач — колосален мъжкар, напукан и белязан от морени. И тогава си изясниха, че Ледените великани са известни с това прозвище, защото са… ами защото са си великани.

И защото са от лед.

Фигура колкото триетажна къща клечеше върху водача и го подканяше да бърза с извито острие на дълъг прът. Съществото беше ръбесто и проблясваше в зелено и синьо. В снежните му къдрици лъщеше тънка сребърна ивица, очите му бяха малки, хлътнали и черни като въгленчета. 25 25 Само с това напомняха за тотемите, сътворявани зиме от децата в отговор на древните потиснати родови спомени. Изобщо не изглеждаше вероятно Леденият великан да се превърне на другата сутрин в купчинка мръсен сняг с морков отгоре.