Тери Пратчет - Магизточник

Човекоподобното ловко подхвана сребърното топче, преди да е паднало на земята. Вдигна го пред очите си. Подуши го, разклати го предпазливо и го доближи до ухото си.

После замахна и го метна с цялата си сила.

— Какво… — започна Коин, но се озова на земята, притиснат от тялото на орангутана.

Топчето описа съвършена дъга, внезапно прекъсната от срещата със земята. Сякаш се скъса обтегната струна, избухна гълчава от неясни гласове, повя горещ вятър и боговете на Диска си върнаха свободата.

Бяха много ядосани.

— Нищо не можем да направим, нали? — пак попита Креозот.

— Нищо — отвърна Конина.

— Ледът ще победи, нали?

— Да — съгласи се Конина.

— Не — възрази Найджъл.

Тресеше се от ярост, а може би от студ, и по цвят наподобяваше тътнещите долу глетчери.

Конина въздъхна.

— И как смяташ да…

— Остави ме на място, където ще стигнат след няколко минути — прекъсна я той.

— Изобщо не си представям какво ще постигнеш с това.

— Не те питах за мнението ти — тихо съобщи Найджъл. — Просто ме послушай. Остави ме някъде по-напред, за да имам време да се подготвя.

— За какво ще се готвиш?

Найджъл не отговори.

— _Попитах те_ за какво…

— Я млъкни!

— Не виждам защо трябва да…

— Слушай — подхвана Найджъл с търпение, което е на косъм от удар с брадва. — Ледът ще покрие целия свят, нали? И всички ще умрат, нали? Само ние ще протакаме още малко, предполагам, докато тези коне си поискат… овеса ли беше… Няма полза от бавенето, освен Креозот да съчини някой сонет или елегия колко застудя изведнъж. Цялата история на човечеството ще бъде пратена на боклука. И в тези обстоятелства настоявам да бъда разбран абсолютно ясно, че няма да търпя никакви възражения!

Спря да си поеме дъх, напрегнат като настроена арфа.

Конина се почуди какво да каже. Отвори уста, като че все пак се канеше да спори с него, но бързичко се отказа.

Намериха малка поляна в борова гора два-три километра пред стадото. Грохотът се чуваше и тук, над дърветата се виждаха студените облаци, а земята трептеше като кожа на барабан.

Найджъл застана насред поляната и опита няколко удара с меч. Другите двама го наблюдаваха замислено.

— Ако нямаш нищо против — прошепна Креозот на Конина, — аз ще си тръгна. В такива мигове не откривам никаква прелест в трезвостта. Убеден съм, че краят на света ще ми се стори по-поносим през дъното на чашата. Ти вярваш ли в рая, о, прасковено цветче?

— Всъщност не.

— О… Щом е така, едва ли ще се срещнем отново. — Креозот въздъхна. — Колко жалко. Разбира се, при някакъв немислим обрат…

— Сбогом — прекъсна го Конина.

Той кимна унило, обърна коня и се скри зад върховете на дърветата.

Около поляната от клоните падаше сняг. Тътенът на нахлуващите ледници цепеше въздуха.

Найджъл се стресна, когато тя го потупа по рамото, и изтърва меча.

— Защо си тук? — сопна й се и припряно заопипва в пряспата.

— Не че ти се бъркам — кротко промълви момичето, — но какво си намислил?

Виждаше напиращата вълна от тласкан сняг и пръст, чуваше ритмичното пращене на повалени дървета. А над гората, толкова високи, че в първия миг се сливаха с небето, надвисваха синьозелените ръбове.

— Не е кой знае какво — призна Найджъл. — Тук сме единствено за да им се опълчим и толкова.

— Но няма да променим нищо — възрази Конина.

— За мен има значение. Щом бездруго ще умрем, предпочитам да е така. Героично.

— А героично ли е да умреш така? — усъмни се тя.

— Според мен — да. По въпроса за моята смърт важи само моето мнение.

— А-а…

Два елена изскочиха слепешката на поляната, изобщо не забелязаха хората и продължиха в галоп нататък.

— Няма нужда да стоиш при мен — увери я Найджъл.

Конина се загледа в пръстите си.

— Мисля, че е редно… Знаеш ли, мислех си дали… ако ме разбираш… можехме да се опознаем по-добре…

— Беше решила да станем господин и госпожа Зайкодуп ли? — направо задълба в същината той.

Зениците й се разшириха.

— Ами всъщност…

— А ти коя роля щеше да поемеш? — прекъсна я Найджъл.

Водачът на глетчерите заора в поляната зад челната си вълна, върхът му се губеше в сътворения от самия него облак.

В същия миг дърветата отсреща се превиха под горещ вятър, задухал откъм Ръба. Носеше гласове — раздразнени и сприхави — и се заби в облаците като нажежен железен прът в чаша вода.

Конина и Найджъл се проснаха по очи в снега, който тутакси се размекна в топла мътилка. Над тях бушуваше стихия като гръмотевична буря, допълнена с необуздани крясъци. По-късно си спомниха, че са доловили яростни спорове. Шумотевицата се проточи, но накрая се отдалечи към Главината.