Тери Пратчет - Магизточник

— Ще се постарая да помня — обеща Коин.

— Много е важно — почти нечуто повтори Ринсуинд. — А сега май е време да хукнеш.

Ринсуинд се промъкна до стърчащата Твар. Тази имаше кокоши крака, но за щастие останалото беше скрито под прибраните ципести криле.

Помисли, че моментът е подходящ за последни думи. Изреченото от него в тези мигове сигурно щеше да се запомни и предава на поколенията, може би дори щеше да бъде врязано в гранитни плочи.

Значи думите не биваше да са от най-дългите.

— Как ми се ще да не бях тук — смънка Ринсуинд.

Вдигна ръката си с чорапа, замахна и халоса нещо, което се надяваше да е коляно.

Стреснатата Твар забръмча пискливо, завъртя се и понечи да разпери криле, наведе непохватно глава на лешояд към него и отнесе втори удар.

Ринсуинд се огледа трескаво, докато създанието се килна назад, и видя Коин да стои, където го бе оставил. Изстина, защото момчето закрачи към него и по навик вдигна ръце за поразяваща магия, която тук щеше да погуби и двамата.

— Бягай, бе, идиот! — разкрещя се, а ядосаната Твар се приготви за контраатака. Внезапно си спомни думите: — Знаеш какво сполетява непослушните момчета!

Коин пребледня, обърна се и изтича към светлината. Изглеждаше, че стъпва в петмез, бореше се със стръмния склон на ентропията. Разкривеният образ на обърнатия с хастара навън свят трепкаше на няколко крачки от него, после останаха сантиметри…

Едно пипало се уви около глезена му и го спъна.

Падна с протегнати напред ръце и едната докосна сняг. Незабавно я сграбчи нещо друго, на пипане като топла кожена ръкавица, но със стоманена хватка. Задърпа момчето и повлече онова, което се вкопчваше в него.

Светлина и зърнест мрак се смесваха на пресекулки и внезапно Коин се хлъзна по калдъръм, затрупан от сняг.

Библиотекарят го пусна и се изправи над него с дебело парче от греда в ръце. За миг се открои пред тъмата — рамото, лакътят и китката на дясната му ръка се разгъваха в същинска поема за принципа на лоста. С движение, неумолимо като възникването на разума, ръката стовари оръжието си. Чу се жвакащо пляскане, последвано от оскърбен вой, и леденият натиск по глезена на Коин изчезна.

Тук колоната беше тъмна и в момента се клатушкаше. Отвътре се разнасяха приглушени писъци и удари.

Коин събра сили да се изправи и понечи да се втурне обратно в мрака, но ръката на Библиотекаря го възпря.

— Не можем да го изоставим там!

Орангутанът вдигна рамене.

От тъмата пак се разнесе пращене на странни кости, сетне настъпи почти нерушима тишина.

Почти. И на двамата им се стори, че чуват далечни, но отчетливи бързи стъпки на вихрено отдалечаващ се човек.

И сякаш отекваха в този свят. Библиотекарят се огледа и побърза да избута Коин настрана. Нещо ъгловато и очукано, понесено от стотиците си крачета, прелетя през опустошения двор и в движение нахълта в свиващия се мрак, който примига за последен път и се скри.

В освободеното място се настаниха падащи снежинки.

Коин се изтръгна от пръстите на орангутана и притича в бързо побеляващия кръг. Краката му разхвърляха тънък слой ситен пясък.

— Той не излезе!

— Ууук — философски отбеляза Библиотекарят.

— Надявах се, че ще излезе. Нали знаете — в последния миг.

— Ууук?

Коин се взираше упорито в калдъръма, сякаш с усилие на волята можеше да промени гледката.

— Мъртъв ли е?

— Ууук — отвърна орангутанът.

Успя да намекне, че Ринсуинд е попаднал в селения, където дори времето и пространството са малко мъгляви понятия, затова май няма смисъл да умуват точно какво е състоянието му в момента и всъщност не е изключено да се появи отнякъде утре или дори вчера, като се знае, че има ли шанс за оцеляване, Ринсуинд няма да го пропусне.

— Така ли… — промълви Коин.

Библиотекарят се обърна и заподскача към Кулата на Занаята. Непоносима самота притисна момчето.

— Ей! — кресна то.

— Ууук?

— А сега какво да правя?

— Ууук?

Коин махна с ръка към повсеместната разруха.

— Нали се сещаш — дали да не сторя нещо, за да помогна? — забърбори с глас, крепящ се на ръба на ужаса. — Как мислиш, уместно ли е? Тоест… имам сила да помагам на хората. Сигурно и ти би искал да си върнеш човешкия облик, нали?

Вечната усмивка на орангутана откри полека зъбите му.

— Добре, де, явно не искаш — припряно се отказа Коин. — Но нали има и друга работа за вършене?

Библиотекарят го позяпа, после сведе поглед към стиснатия му юмрук. Момчето трепна гузно и разтвори пръсти.