Тери Пратчет - Магизточник

Сред гръмовен трясък и облаци нацепена дървесина водачите се стовариха върху една гора. Птици се разхвърчаха панически. Сняг и трески се посипаха върху Найджъл, когато пришпори коня си в галоп до великана.

Прокашля се.

— Ъ-ъ… извинете…

Пред кипналата челна вълна от пръст, сняг и размазани дървета стадо северни елени препускаха в сляп ужас, задните им копита се мятаха на броени метри от налитащото месиво.

Найджъл повтори опита си.

— Ей! — кресна с все сила.

Великанът изви глава към него.

— Какво изкаж? Върви зи, топло човече!

— Съжалявам за безпокойството, но всъщност необходимо ли е да правите това?

Великанът се опули към него с вледенено изумление. Обърна се бавно и огледа стадото, което май се точеше чак до Главината. И пак се вторачи в Найджъл.

— Да, така мизля. Иначе зажто зме режили да го правим?

— Само че там, отпред, има много хора, които биха предпочели да не го правите — отчаяно избълва Найджъл.

Отвесна канара се мярна пред ледниците, люшна се и остана под тях.

— Освен това има дечица и малки пухкави животинки… — сети се да добави момъкът.

— Жте позтрадат в името на прогреза. Назтъпи моментът да зи върнем влазтта над звета — избоботи великанът. — Цял звят от лед. Зъглазно неизбежнозтта на изторичезкия процез и победата на термодинамиката.

— Да, но не сте длъжни — възрази Найджъл.

— Ама изкаме — сопна му се великанът. — Боговете ги няма и ние отхвърляме оковите на зтаромодните зуеверия.

— Да замразите целия свят не ми изглежда много прогресивно — възрази Найджъл.

— _На наз_ ни харезва.

— Да, да… — вметна момъкът с маниакално равния тон на човек, който се старае да вникне във всички гледни точки и е убеден, че винаги се намира решение, щом всички с добра воля седнат около масата и обсъдят проблема логично, както подобава на разумни същества. — Но дали сега е подходящият момент? Дали светът е готов за победата на ледовете?

— За него жте е по-добре да бъде готов — изсумтя великанът и замахна с остена си към Найджъл.

Не улучи коня, но цапардоса момъка в гърдите и го изхвърли от седлото върху самия глетчер. Найджъл се превъртя с разперени ръце и крака, хлъзна се по студения хълбок на водача и тупна в кашата от лед и кал между устремените напред стени.

Надигна се зашеметен и се взря безнадеждно през мразовитата мъгла. Друг ледник налиташе към него.

Както и Конина. Наведе се, щом конят й изскочи от мъглата, вкопчи се в кожените хамути на варварския герой и го метна пред себе си на седлото.

Издигнаха се, а Найджъл изгъргори:

— Ама че студенокръвно копеле! За миг си позволих надежда, че ще постигнем разбирателство. Но с някои типове просто не можеш да се спогодиш…

Стадото изкатери поредния хълм, остъргвайки немалка част от него, и осеяната с градове равнина Сто Лат се ширна безпомощна пред напора му.

Ринсуинд се прокрадна към най-близката Твар, хванал за ръка Коин и размахал чорапа.

— Никаква магия, нали?

— Да — потвърди момчето.

— Каквото и да стане, не бива да използваш магия, така ли?

— Правилно. Тук не бива. Нямат много сили, ако не прибегнеш до магия. Но щом се промушат отвъд…

Гласът на Коин затихна.

— Голям ужас — закима Ринсуинд.

— Много е страшно — съгласи се момчето.

Ринсуинд въздъхна. Съжаляваше, че се лиши от шапката си. Налагаше се да изтърпи някак.

— Добре… Щом кресна, втурваш се към светлината. Разбираш ли? Никакво озъртане и други глупости. Каквото и да става!

— Никакво ли? — подвоуми се Коин.

— Никакво. — Ринсуинд изобрази смела усмивка. — И преди всичко недей да се ослушваш. — Изпита смътно задоволство, щом видя ококорените от уплаха очи на момчето. — И когато се прехвърлиш оттатък…

— Какво да направя?

Ринсуинд се колебаеше.

— Не знам. Каквото можеш. С колкото магия искаш. Просто ги спри. И… хъм…

— Да?

Ринсуинд отметна глава да огледа кошмарната Твар, вторачена в светлината.

— Ако… сещаш се, де… ако някой от нас се измъкне и после всичко се уреди, тъй или иначе, ще ми се някак да обясниш на хората, че аз… такова, съм останал тук. Може пък да го запишат някъде. Не че искам паметник или нещо подобно — добави скромно. Почака и допълни: — Май е време да си издухаш носа.

Коин послушно си издуха носа в диплите на робата си и тържествено стисна ръката на Ринсуинд.

— А ако ти… тоест… радвам се, че… всъщност никога не съм… — Помълча. — Исках да ти го кажа…

— И аз щях да ти казвам още нещо. — Ринсуинд пусна ръката му. Позяпа в пространството. — А, да. Много е важно да помниш кой си. Много. Никак не е добре да разчиташ, че други хора или неща ще ти подсказват. Винаги бъркат.