Тери Пратчет - Магизточник

Сгорещена вода попиваше в елека на Найджъл. Той се надигна нерешително и побутна Конина.

Двамата изджапаха в кишата и калта до билото, покатериха се върху безразборно струпаните дънери и камъни, и зяпнаха пейзажа.

Ледниците отстъпваха под натъпкан с мълнии облак. След тях оставаше бъркотия от езерца и локви.

— Ние ли го направихме? — поколеба се момичето.

— Щеше да е хубаво, ако можехме да си го въобразим, нали?

— Да. И все пак ние ли…

— Едва ли. Кой знае? Я да си намерим кон.

— Беше Апогеят или горе-долу същото. Сигурен съм — заяви Война.

Бяха се изнизали от таверната и седяха на пейка под следобедното слънце. Дори Война се размекна достатъчно и смъкна малко части от бронята си.

— Де да знам — отвърна Глад. — Не ми се вярва.

Мор затвори гуреливите си очи и се облегна на топлия зид.

— _В главата ми се мярка нещо за края на света._

Война се почесваше замислено по брадичката. И хълцаше.

— Ама как — целия свят ли?

— _Тъй си мисля._

Война помисли още малко.

— Като гледам, разминало се е.

Жителите на Анкх-Морпорк се завръщаха в града, отървал се от пустите мраморни зали, за да се ширне отново хаотично и пъстро като локва изповръщано пред денонощната закусвалня на Историята.

И Университетът пак бе съграден или се възстанови сам, или по някакъв необичаен начин се оказа, че изобщо не е бил разрушаван. Всяко стъбълце бръшлян, всеки гниещ зид си бяха на мястото. Магизточникът бе предложил услугите си да сътвори всичко наново, гредите свежи, камъните излъскани, но Библиотекарят се възпротиви непреклонно. Искаше всичко да си бъде постарому.

И магьосниците се довлякоха по двама-трима към средището си с пукването на зората, шмугваха се в предишните си стаи, като внимаваха погледите им да не се срещат. Мъчеха се да възстановят в паметта си неотдавнашното минало, което вече беше невероятно като съновидение.

Конина и Найджъл се появиха в часа за закуска и от добро сърце намериха конюшня за жребеца на Война. 26 26 Който мъдро реши повече да не лети и изживя остатъка от дните си впрегнат в каретата на възрастна дама. Не се знае какво стори Война. Няма съмнение, че поне си е намерил друг кон. Момичето настоя да потърсят Ринсуинд в Университета, затова двамата първи съзряха книгите.

Томовете излитаха от Кулата на Занаята, описваха спирали около зданията на Университета и пикираха към входа на възродената Библиотека. Няколко по-нагли гримоари гонеха врабчетата или се рееха подобно на ястреби над ятото.

Библиотекарят се облягаше на рамката на вратата и наблюдаваше благодушно питомците си. Размърда вежди към Конина — най-близкото подобие на поздрав, което постигаше.

— Тук ли е Ринсуинд? — попита момичето.

— Ууук.

— Моля?

Орангутанът не продума повече, а ги хвана за ръце и ги задърпа към кулата като чувал между два пръта.

Вътре бяха запалени свещи, Коин седеше на столче. Библиотекарят ги въведе с поклон като древен служител в най-старото семейство на света и излезе.

Коин им кимна.

— Познава кога хората не го разбират. Забележително, нали?

— Кой си ти? — учуди се Конина.

— Коин — представи се момчето.

— Да не учиш тук?

— Да, научавам много неща, струва ми се.

Найджъл обикаляше стените и мушкаше с пръст тук-там. Според него беше очевидно, че има някаква причина да не падат, но тя май не се криеше в областта на строителното инженерство.

— Да не търсите Ринсуинд? — досети се Коин.

— Ти пък как налучка? — намръщи се Конина.

— Спомена, че някакви хора щели да го потърсят.

Момичето се успокои.

— Извинявай, преживяхме тежки дни. Чудя се дали имаше някаква магия или нещо друго… Той е добре, нали? Тоест… Какво стана? Той опълчи ли се срещу магизточника?

— О, да. И победи. Беше много… интересно. Видях всичко. Но после трябваше да си отиде — завърши Коин, сякаш рецитираше наизуст.

— Просто така? — сепна се Найджъл.

— Ами да.

— Не ти вярвам — отсече Конина.

Кокалчетата на юмруците й побеляваха.

— Вярно е. Каквото кажа, винаги е вярно. Така трябва да бъде.

— Ще ми се да… — започна момичето.

Коин се надигна от столчето, протегна ръка и заповяда:

— Спри.

Тя се смръзна. И Найджъл се вцепени, преди да е свил вежди.

— Вие ще си тръгнете — заговори Коин с приятен равен глас — без повече въпроси. Ще бъдете доволни. Научили сте всички отговори. Ще живеете щастливо до края на дните си. Ще забравите, че сте слушали тези думи. А сега ще излезете.