Тери Пратчет - Магизточник

— Ей такъв исках да бъда — повтори Ринсуинд. — Бум! А не цялата тази мърльовщина наоколо. Книги и още какво ли не, а не бива да е така. Имаме нужда от истинско магьосничество.

Последното му твърдение би спечелило наградата за най-нелепо изказване през този ден, но Ринсуинд добави:

— Жалко, че вече няма такива като тях.

Спелтър потропа по масата с лъжицата си.

Беше много напет в церемониалната си роба, с качулката от пурпур и вермин 6 6 Верминът е черно-бяло животинче, сродно на лемингите, и се среща в студените земи около Главината. Кожата му се добива рядко и трудно, затова се цени много, особено от самия вермин. Себичната гадинка е готова на всичко, за да не се раздели с нея. , обозначаваща принадлежността му към Достопочтения съвет на прорицателите, и жълтия пояс на магьосник пета степен. Минаха три години, откакто постигна пета степен, и чакаше някой от шестдесет и четиримата магьосници шеста степен да освободи място, като опъне петалата. Но в момента беше дружелюбно настроен. Не само че току-що погълна вкусна вечеря, а и в покоите си бе приготвил малка стъкленица с гарантирано незабележима на вкус отрова. При правилна употреба това средство щеше да му осигури повишение след броени месеци. Животът му се струваше хубав.

Големият часовник в дъното на залата всеки момент щеше да отбележи девет часа.

Тракането на лъжицата не постигна желаното въздействие. Спелтър докопа метална халба и я стовари безмилостно по масата.

— Братя! — кресна и кимна, щом гълчавата замря. — Благодаря ви. Моля ви да се изправите, за да проведем церемонията на… ъ-ъ… ключовете.

Разнесоха се кикот и оживено мърморене. Магьосниците побутнаха назад скамейките и станаха, олюлявайки се.

Двукрилата врата на залата беше заключена и залостена с три резета. Новоизлюпеният Архиканцлер трябваше да помоли три пъти да го пуснат, преди да му отключат, което пък щеше да покаже, че е избран със съгласието на целокупното магьосничество. Или нещо подобно. Произходът на обичая се губеше в тъмата на миналото, а това е причина, не по-лоша от всяка друга, да бъде спазван неотклонно.

Разговорите стихнаха. Събраните в залата магьосници се вторачиха във вратата.

Някой почука тихо.

— Махай се! — извикаха магьосниците и някои тупнаха на пода от толкова изискана шега.

Спелтър взе от масата голямата желязна халка с ключовете от Университета. Не всички бяха метални. И не всички бяха достъпни за погледа. Някои от тях имаха несъмнено объркващ вид.

— Кой тропа на тези двери? — произнесе напевно.

— _Аз._

В гласа се долавяше нещо странно. На всеки в залата му се стори, че говорещият е застанал точно зад него. Мнозина започнаха да се оглеждат, преди да се опомнят.

В стъписаното мълчание рязко отекна щракането на бравата. Всички зяпаха вцепенени как железните лостове се прибраха сами в гнездата си. Яките дъбови резета, на които времето бе придало твърдостта на скала, се измъкнаха от скобите си. Пантите грейнаха в червено, после в жълто и накрая в бяло… преди да се пръснат на парчета. Бавно, със страховита неизбежност крилата на вратата се стовариха навътре в залата.

В пушека от горящите панти се мяркаше неясен силует.

— Дяволски добре се справи, Вирид — промълви някой до Спелтър. — Бива си те.

Фигурата излезе на светло и всички се убедиха, че това все пак не е Вирид Уейзигуз.

Непознатият беше поне с една глава по-нисък от който и да е магьосник и носеше простичка бяла роба. Оказа се и с няколко десетилетия по-млад от присъстващите. Изглеждаше на не повече от десет години, а в едната си ръка стискаше жезъл, чийто край стърчеше високо над главата му.

— Ей, тоя не е магьосник…

— И къде му е качулката?

— А къде му е шапката?!

Натрапникът подмина сащисаните магьосници и спря пред централната маса. Спелтър сведе поглед към слабовато младо лице, обрамчено от гъста руса коса, и веднага беше уловен от взора на две златисти, сияещи отвътре очи. Усети, че не гледат него. Май се взираха в точка на една педя зад главата на Спелтър. У ковчежника се зароди впечатлението, че само пречи и изобщо не съответства на новите изисквания.

Опря се на достойнството си и се изпъчи в целия си ръст.

— Какво означава… ъ-ъ… всичко това?

Призна си, че репликата прозвуча немощно, но твърдостта на този пламтящ поглед май смазваше всички думи в паметта му.

— Дойдох — заяви непознатият.

— Дошъл си, така ли? И за какво дойде?