— Както сами се убеждавате, не крия нищо в ръкава — заяви Билиас.
Устните му се размърдаха. Ръцете му затрепкаха във въздуха. Езерце от златни искри засъска на дланта му, надигна се, оформи бледо кълбо, запълни се с подробности…
Преданието гласеше, че Малигри (един от последните истински магизточници) изработил Градината като мъничка, извънвремева, лична и самозатваряща се Вселена. Там можел да си пуши на спокойствие и да умува кротко далеч от всекидневните грижи на света. Това само по себе си беше загадка, защото никой магьосник не разбираше как същество с мощта на един магизточник би могло да има някакви грижи. Но каквото и да подтиквало Малигри, той все повече потъвал в своя свят и един ден затворил входа след себе си.
Градината беше искряща сфера в ръцете на Билиас. Стоящите по-наблизо надничаха възхитени над раменете му и се взираха в широкото две стъпки кълбо с мъничък, осеян с цветя пейзаж. Имаше езеро, по което се виждаше всяка вълничка, а зад интересната наглед гора аленееха планини. Птички колкото пчели пърхаха от клон на клон, а две сърни, не по-големи от мишки, спряха да пасат тревата и се взряха в Коин.
Момчето промълви придирчиво:
— Хубавичка е. Дай ми я.
Взе безтелесната сфера от ръцете на магьосника и я вдигна пред очите си.
— Защо не е по-голяма?
Билиас попи потта от челото си с дантелена кърпичка.
— Ами-и… — смънка отпаднало, толкова стреснат от тона на Коин, че дори не намери сили да се оскърби. — От древните епохи досега силата на заклинанието доста е…
Момчето наклони глава настрана, сякаш се заслуша в някого. После прошепна няколко срички И погали повърхността на кълбото.
То се разшири. В един миг беше играчка в детските ръце, а в следващия…
… магьосниците стъпиха на прохладната трева В сенчеста ливада, спускаща се полегато към езерото. Откъм планините повяваше ветрец, наситен с уханието на мащерка и сено. Дълбоката синева на небето избиваше в лилаво към зенита.
Сърните наблюдаваха с подозрение пришълците изпод клоните на дърветата.
Спелтър се вторачи потресен в краката си. Един паун се мъчеше да клъвне кончовите на ботушите му.
— … — понечи да каже, но се спря.
Коин пак държеше въздушна сфера. В нея, разкривена като през силна лупа или през дъното на бутилка, се виждаше Голямата зала на Невидимия университет.
Момчето разгледа горичката, примижа замислено към далечните снежни шапки на планините и кимна на изумените мъже.
— Не е зле. Ще ми бъде приятно да дойда тук отново.
Ръцете му извършиха сложно движение, което сякаш обърна всичко с хастара навън.
И магьосниците отново се озоваха в залата. Кълбото се смаляваше в ръцете на хлапака. Сред мълчанието на онемелите магьосници той го върна върху дланите на Билиас и подхвърли:
— Беше интересно. А сега аз ще ви покажа малко магии.
Протегна ръце, вторачи се в Билиас и го заличи.
Вдигна се страшна олелия, както винаги става при подобни произшествия. А по средата стоеше невъзмутимият Коин, обвит в разсейващ се облак от мазен дим.
Без да се присъедини към врявата, Спелтър се наведе бавно и извънредно грижливо вдигна от пода едно пауново перо. Плъзна го замислено по устата си, докато гледаше ту момчето, ту празното кресло на Архиканцлера. Тънките му устни се извиха в усмивчица.
Час по-късно в ясното небе над града затътнаха гръмотевици, Ринсуинд вече си напяваше благо и беше забравил всякакви хлебарки, един самотен дюшек бродеше по улиците, а Спелтър затвори вратата на кабинета на Архиканцлера и се обърна към колегите си.
Бяха шестима, всички обезпокоени до полуда.
Толкова се тревожеха, забеляза ковчежникът, че бяха готови да се вслушат в думите на някакъв си магьосник пета степен.
— Легна си — осведоми ги, — след като пийна топло мляко.
— Мляко ли? — повтори някой с глас, натежал от изтощен ужас.
— Твърде млад е за алкохол — обясни Спелтър.
— Да, бе. Колко съм недосетлив…
Мъжът с хлътнали очи срещу ковчежника промърмори:
— Видяхте ли какво направи с онази врата?
— Знам какво направи с Билиас!
— И какво направи всъщност?
— Не искам и да знам!
— Братя, братя… — опита се да ги успокои Спелтър.
От висотата на ръста си се взря в навъсените лица и помисли: „Твърде много трапези. Твърде много следобеди в очакване прислугата да поднесе чая. Твърде много време, прахосано в четене на вехти книги от отдавна мъртви съчинители в задушни стаи. Твърде много златен брокат и нелепи церемонии. Твърде много лой. Целият Университет е съзрял за едно хубавичко побутване… Или придърпване…“
Читать дальше