Тери Пратчет - Магизточник

— Да заема мястото си. Къде е то?

— Ти да не си студент? — изгъгна Спелтър, пребледнял от ярост. — Как се казваш, младежо?

Момчето престана да го слуша и огледа всички наоколо.

— Кой е най-могъщият магьосник тук? Искам да се запозная с него.

Спелтър кимна рязко. Двама от университетските портиери, които вече се промъкваха крадешком към хлапето, изведнъж изникнаха до лактите му.

— Хванете го и го изхвърлете на улицата! — заповяда ковчежникът.

Портиерите — едри, сериозни, невъзмутими мъжаги — също кимнаха. Стиснаха тънките ръце на момчето с пръсти като банани.

— Ще си поприказваме с баща ти за това — сурово предупреди Спелтър.

— Няма нужда, той вече знае.

Хлапето се озърна към двамата портиери и вдигна рамене.

— Но какво става тук?

Спелтър изви очи към Скармър Билиас, предводител на Ордена на сребърната звезда. За разлика от кльощавия ковчежник Билиас беше масивен, напомняше завързан към земята балон, незнайно защо пременен в синьо кадифе и вермин. Общото тегло на Спелтър и Скармър беше точно колкото на двама нормални мъже.

За жалост Билиас беше от хората, които се заблуждават, че умеят да общуват с деца. Наведе се, доколкото му позволяваше коремът след вечеря, и едва не опря своето обрасло с бакенбарди червендалесто лице до носа на момчето.

— Какво искаш, момко?

— Това дете току-що влезе насила тук, защото искало да се запознае с могъщ магьосник — обясни с крайно неодобрение Спелтър.

От своя страна ковчежникът изпитваше силна неприязън към децата и може би тъкмо затова те се лепяха упорито по него. Засега той успяваше да не си задава смущаващи въпроси за случката с вратата.

— Няма лошо — отбеляза Билиас. — Всяко момче, дето струва нещо, иска да бъде магьосник. И аз исках същото като малък. Е, съгласен ли си, младежо?

— Имаш ли мощ? — попита го хлапето.

— Хъм?

— Питам имаш ли мощ? Колко си могъщ?

— Могъщ ли? — Билиас се изправи, опипа пояса си на магьосник осма степен и намигна на Спелтър. — О, доста могъщество съм събрал. Дори сред магьосниците ме смятат за много могъщ.

— Добре. Отправям ти предизвикателство. Покажи ми най-силната си магия. И когато те победя… ами ще стана Архиканцлер.

— Ах, ти, нагло… — подхвана ковчежникът, но гневният му изблик беше заглушен от гръмовния смях на всички други в залата.

Билиас се плесна с длани по коленете… или поне по бедрата, докъдето можеше да стигне с ръце.

— Искаш дуел, а? Много си смел, а?

— Добре ви е известно, че двубоите са забранени — възрази Спелтър. — Пък и това е направо смешно! Не знам кой разби вратата вместо него, но няма да седя със скръстени ръце и да си губя времето…

— Стига, стига — укроти го Билиас. — Как се казваш, момко?

— Коин.

— Трябва да кажеш „Коин, сър“! — озъби се ковчежникът.

— Тъй, значи, Коин… — проточи Билиас. — Искаш да видиш най-доброто, на което съм способен ли?

— Да.

— „Да, сър“! — изръмжа Спелтър.

Коин се вторачи немигащо в него с поглед, стар като самото време. Такива погледи срещаш у твари, които се препичат на вулканични скали и не се уморяват да зяпат равнодушно. Устата на Спелтър пресъхна.

Билиас вдигна ръце, за да поиска тишина. После с драматичен жест нави левия си ръкав и изопна ръка.

Магьосниците наоколо се настроиха любопитно. Общо взето, постигналите осма степен смятаха, че са надживели магиите, и прекарваха времето си в размисъл (обикновено за съдържанието на следващото меню в трапезарията). Разбира се, отбягваха съсредоточено и набезите на онези от седма степен. Затова рядкото зрелище заслужаваше цялото им внимание.

Билиас се ухили на момчето, което в отговор съсредоточи погледа си в точка няколко пръста зад главата на стария магьосник.

Леко разколебан, Билиас сви пръсти. Внезапно осъзна, че не се е захванал с игрички, и у него надделя желанието да смае всички. Бързо обаче се надигна и досадата от собствената му глупост, че се остави да бъде смутен.

— Ще ви покажа… — той вдиша дълбоко — … Чудесната градина на Малигри.

Доскорошните участници в пиршеството си зашепнаха. Само четирима магьосници в историята на Университета бяха успели да сътворят цялата Градина. Повечето се справяха някак с дърветата и цветята, някои създаваха и птичките. Заклинанието не изискваше неимоверно могъщество, не можеше да помести планина. Но изпипването на фините дреболии, втъкани в сложните звукосъчетания на Малигри, изискваше умения, близки до съвършенството.