Тери Пратчет - Магизточник

— Кой си т…

Но внезапно откри, че има далеч по-неприятни случки от съчиняването на речи.

Дребната фигура в черно, която се промъкваше по опустелите коридори, също чу шума, но го пренебрегна мигновено. Неприятните звуци не бяха рядкост в места, където редовно се прилага магия. А фигурата бе дошла да търси нещо. Не че беше наясно точно какво, но щеше да разбере, щом го зърне.

След няколко минути диренето я отведе до покоите на Уейзигуз. Вътре въздухът гъстееше от мазни димни струи. Мънички петънца сажди се носеха с течението, по пода имаше няколко следи от изгоряло с формата на ходила.

Фигурата вдигна рамене. Защо да търси обяснение на всичко, което би могла да завари в стаята на магьосник? Видя множественото си отражение в спуканото огледало, оправи качулката си и продължи да търси.

Движеше се, сякаш следваше достъпни само за нейния слух указания. Пристъпяше безшумно по стаята и накрая спря пред маса, на която бе поставена висока, кръгла и протъркана кожена кутия. Фигурата се примъкна по-наблизо и вдигна капака.

Гласът отвътре сякаш проникваше през няколко слоя килими:

— _Най-после! Какво те забави толкова?_

— Питам те — а как са започнали? Тоест в отдавнашните времена, когато е имало истински магьосници, изобщо не са се занимавали с тези глупави степени. Просто запретвали ръкави… и вършели работата. Пуф… и готово!

Един-двама от другите посетители в сумрачната кръчма „Кърпеният барабан“ се озърнаха припряно към източника на звука. Бяха новодошли в града. Редовните клиенти никога не обръщаха внимание на изненадващи шумове като стонове или неприятно хрущене. Такова поведение беше извънредно здравословно. В някои части на града любопитството не само съкращаваше живота, ами го прекратяваше внезапно в реката с оловни тежести на краката.

Ръцете на Ринсуинд се мятаха неовладяно над струпаните по масата празни чаши. Почти успя да забрави хлебарките. След още едно питие сигурно би успял да не мисли и за тичащия дюшек.

— Юууу! Огнено кълбо! Зззът! Изчезва яко дим! Ииий!… Извинявай.

Библиотекарят внимателно издърпа халбата с остатъци от бира извън обсега на размаханите му ръце.

— Прилична магия, туй е то.

Ринсуинд не си позволи да се оригне.

— Ууук.

Ринсуинд се зазяпа в пяната от последната си бира, а после много предпазливо, за да не му се откачи главата, се наведе и наля малко в чинийка за Багажа, който се криеше под масата за облекчение на собственика си. Обикновено го засрамваше в кръчмите, като издебваше в гръб пиячите и ги тормозеше, докато не му дадат малко чипс.

Зачуди се замаяно къде ли е дерайлирал влакът на мисълта му.

— Та докъде бях стигнал?

— Ууук — намекна му орангутанът.

— Ъхъ… — оживи се Ринсуинд. — От мен да знаеш, не са си губили времето с разни степени и рангове. В онези дни е имало магизточници. Бродели по света, откривали нови заклинания, преживявали приключения…

Потопи пръст в бирената локвичка и се зае да рисува по осеяния с петна и изподраскан плот на масата.

Един от наставниците му бе казал за него, че „да наречем представата му за теорията на магията отчайваща би означавало да не ни останат подходящи думи за уменията му в практиката“. Това открай време озадачаваше Ринсуинд. Не искаше да се съгласи с факта, че трябва да си вещ в магиите, за да бъдеш магьосник. В дълбините на мозъка си таеше увереност, че наистина е магьосник. И това нямаше нищо общо с майсторството му в магиите. То беше само допълнително достойнство, но не и определящо.

— Като малък — заговори натъжен — видях рисунка на магизточник в една книжка. Стоеше на планински връх, размахваше ръце и образуваше вълни, а те напираха нагоре както в Анкхския залив при ураган и навсякъде около него се виеха мълнии…

— Ууук?

— Откъде да знам защо не си го е отнесъл, може да е носил гумени ботуши — сопна се Ринсуинд и продължи замечтан: — Имаше си един такъв жезъл, също и шапка досущ като моята, очите му пък светеха, от пръстите му се излъчваше сияние. Тогава си рекох, че някой ден и аз ще стана такъв и…

— Ууук?

— Нека да е малка този път.

— Ууук.

— Как плащаш толкова поръчки? Когато някой ти даде пари, ти си ги пъхаш в устата.

— Ууук.

— Брей, да се не начуди човек…

Ринсуинд довърши скицата си от бира. Фигурка като от клечици стоеше върху канара. Не приличаше много на автора (рисуването с бира не предполага точност), но поне трябваше да е като него.