Тери Пратчет - Магизточник

— Вярно, имало е неприятности, защото магизточниците се нападали един друг — потвърди Кардинг. — Но само един магизточник не би ни причинил главоболия. Стига да бъде подходящо съветван. И то от зрели и мъдри хора.

— Но той иска шапката на Архиканцлера!

— Защо да не я вземе?

Ченето на Спелтър увисна. Дори на него му дойде множко.

А Кардинг му се усмихваше дружелюбно.

— Но шапката…

— … е символ и нищо повече — довърши Кардинг. — В нея няма нищо изключително. Ако я иска, нека си я носи. Дреболия. Символ и толкова. Фасада.

— Фасада ли?

— И то куха.

— Но нали боговете избират Архиканцлера!

Едната вежда на Кардинг се изви нагоре.

— Нима? — промълви той и се прокашля. — Ами предполагам, че и така може да се каже. В известен смисъл.

— _В известен смисъл ли?!_

Кардинг стана и се загърна плътно с робата си.

— Според мен имаш още много да учиш. Впрочем къде е прословутата шапка?

— Не знам — смънка потресеният Спелтър. — Някъде в… ъ-ъ… покоите на Вирид, предполагам…

— Най-добре да я приберем. — Кардинг спря на прага и поглади брадата си. — Помня Ипслор. Бяхме студенти по едно и също време. Див особняк с налудничави привички. И превъзходен магьосник, разбира се, преди да се отдаде на поквара. Не съм забравил как му трепкаше веждата, когато се вълнуваше. — Кардинг сякаш се загледа четиридесет години назад в миналото и потръпна. — Шапката! — напомни си той. — Да я намерим. Ще бъде жалко, ако я сполети нещо лошо.

Всъщност шапката изобщо не възнамеряваше да я сполети нещо лошо и в момента бързаше към „Кърпеният барабан“ под мишницата на един доста озадачен крадец в черни дрехи.

Време е да обясним, че не беше обикновен крадец, а същински художник. Другите просто отмъкваха всичко, което не е приковано към мястото си, но този прибираше и гвоздеите. Същият крадец възмущаваше цял Анкх, защото се посвети на плячкосването (и то с изумителен успех) на вещи, които не само бяха заковани, но и пазени от зорки стражи в недостъпни съкровищници. Има художници, способни да изрисуват купола на цяла катедрала. А този крадец можеше да го отнесе.

На него се приписваше кражбата на украсения със скъпоценни камъни нож за изкормване от храма на Офлър, Бога-крокодил — насред вечерната служба. Бе лишил и най-расовия състезателен кон на Патриция от сребърните му подкови тъкмо когато животното побеждаваше в надбягване. А когато Гритолър Мимпси, вицепрезидент на Гилдията на крадците, бе сбутан и сръчкан на пазара и по-късно вкъщи установи, че диамантите, които току-що бе откраднал, липсват от скривалището си, знаеше на кого трябва да има зъб. 7 7 Защото Гритолър бе глътнал диамантите с цел да ги опази от посегателства. Такъв крадец отнема инициативата, присвоява си изгодния случай и дори ви взема думите от устата.

И той обаче за пръв път открадна нещо, което не само го помоли за това с тих, но властен глас, а отгоре на всичко му даде точни и някак непререкаеми указания как да постъпи с плячката.

Настъпваше онзи момент на нощта, който бележи свършека на изпълнения с оживление ден на Анкх-Морпорк. Хората, изкарващи прехраната си под лъчите на слънцето, се радват на заслужения отдих от усилния труд. Другите, които печелят с пот на чело под студената светлина на луната, още се разкършват, преди да се заемат с работа. Всъщност денонощието достигна до благите мигове, когато е твърде късно за пладнешки обир, но е рано за нощно нахлуване с взлом.

Ринсуинд се беше вглъбил в себе си насред претъпканата задимена кръчма и не вдигна глава, когато сянка мина над масата и зловеща фигура се настани срещу него. Зловещите фигури не се набиваха на очи в това заведение. „Барабанът“ ревниво пазеше славата си на най-изискано долнопробната кръчма в Анкх-Морпорк. Едрият трол, който вече пазеше на входната врата, придирчиво пресяваше клиентелата по признаци като черни наметала, святкащи очи, вълшебни мечове и така нататък в същия дух. Ринсуинд още не бе научил как тролът постъпваше с онези, които не отговаряха на изискванията. Може би ги изяждаше.

Плътният глас на фигурата се разнесе от дълбините на черна кадифена качулка, обточена с мека кожа:

— Псст!

— Не знам какво искаш — заломоти Ринсуинд, — ама няма да стане.

— Търся магьосник — обясни гласът, вече дрезгав от усилията да звучи басово, но и това често се случваше в „Барабана“.

— Точно определен магьосник ли? — несговорчиво попита Ринсуинд.

Не се стремеше да си докара някоя беля на главата.