Тери Пратчет - Пирамиди

Ревът на речните чудовища, поели по дългия път към битието си под форма на дамски чанти, се разнесе зад Тепик, когато той заджапа нагоре по отвъдния бряг.

Опашка от предци се простираше през залата, надолу по тъмния коридор и навън по пясъка. Шепнеше се в двете посоки — сух звук, сякаш вятър минава през стара хартия.

Копърко лежеше на пясъка, а Ембри налагаше лицето му с парцал.

— К’во правят сега? — прошепна Копърко.

— Разчитат написаното — отвърна Ембри. — Трябва да ги видите, господарю! Онзи, който чете, е практически…

— Да, да, разбрах. — Копърко се надигна с усилие.

— Той е на над шест хиляди години! А внукът му го слуша и говори на неговия внук, който говори на неговия вн…

— Да, да, раз…

— "И Кхъфт също рече на Първия: „Какво можем да дадем на теб, който ни показа правилния път“ — повтаряше на глас Тепикамон, застанал края на колоната 28 28 Но не веднага, разбира се, защото съобщенията се променяха по пътя, а някои от предците не разполагаха с идеална дикция, други пък се опитваха да бъдат полезни и вмъкваха липсващи според тях думи. Първоначалното съобщение стигнало до Тепикамон, започваше така: „Заключена с белезници към леглото, лелята жадуваше.“ .

— "И Първият отвърна: „Постройте ми пирамида, та да намеря покой, и постройте я в тези размери, та да е свястна. И така бе сторено, и името на Първия бе…“

Но не последва име, а шумотевица от гневни гласове, спорове и древни ругатни, които вървяха по опашката като искра по диря барут. Докато не стигна до Тепикамон, който избухна.

Тихо потящ се в сянката, ефебският сержант видя това, което донякъде очакваше и от което се ужасяваше. На отсрещния хоризонт се извиси колона прах.

Основната сила на тсортянците пристигаше първа.

Мъжът се изправи, кимна професионално на еквивалента си от другата страна и погледна към шепата хора под свое командване.

— Трябва ми вестоносец, който да… ъ-ъ, отнесе вест в града.

Гора от ръце се издигна във въздуха. Сержантът въздъхна и избра младия Автознак, за който знаеше, че се бе затъжил за майка си.

— Понеси се като вятър. Макар че надали има нужда да ти го казвам. А после… после…

Устните на сержанта леко помръдваха, докато слънцето нажежаваше камъните на горещия тесен проход, а няколко насекоми прежужаха към редките храсти. Образованието му не включваше курс по Знаменити Последни Слова.

Мъжът се загледа в посока към дома.

— Отиди и кажи на ефебците…

Войниците зачакаха.

— Какво? — попита Автознак след известно време. — Какво да отида и им кажа?

Сержантът се отпусна като пробит балон.

— Отиди и им кажи: „Защо се забавихте толкова?“

На близкия хоризонт друга колона прах се приближаваше.

Всичко беше наред. Ако ще има касапница, тя трябва да се сподели и от двете страни.

Градът на мъртвите се простираше пред Тепик. След Анкх-Морпорк, който е негова почти пълна противоположност (в Анкх дори постелките са живи), това вероятно беше най-големият град на Диска. Улиците му бяха най-изящни, архитектурата най-величествена и вдъхновяваща.

По отношение на населението некрополът надминаваше всички останали градове в Старото Царство, но обитателите му не излизаха твърде често, а и нямаше какво толкова да правят през съботните вечери.

До днес.

Сега мястото беше претъпкано.

От върха на обветрен обелиск Тепик гледаше как сивите и кафявите, а тук-там и зеленикавите армии покойници минаваха под него. Царете бяха демократични. След като изпразниха пирамидите, насочиха вниманието си към по-низшите гробове и сега некрополът разполагаше с търговци, благородници и дори занаятчии. Не че имаше някакъв начин да се различи кой какъв е.

Всички те, до последния труп, се бяха насочили към Голямата Пирамида, издигнала се като синя пъпка над по-древните постройки. Мумиите изглеждаха доста изнервени от нещо.

Тепик леко тупна на широкия плосък покрив на една мастаба, пробяга до края му, преодоля празното пространство и се метна на декоративния сфинкс — не без моментно безпокойство, но този изглеждаше достатъчно улегнал, — а оттам имаше само една кука разстояние до едно от по-ниските нива на стъпаловидната пирамида.

Дългите лъчи на спорното слънце пронизваха тихия пейзаж, докато Тепик скачаше от монумент на монумент в зигзаг високо над пъплещите армии.

Зад него с лек пукот за малко се появяваха стръкчета зеленина по древните камъни, след което изсъхваха и умираха.