Тери Пратчет - Пирамиди

Ето за това си обучаван, каза кръвта му, закипяла през тялото му. Дори Мерисет не можа да те прецака в това умение — да се носиш из сенките над затихналия град, да тичаш като котка, да намираш пукнатини, които и гущер не би забелязал, към целта си — жертвата.

Вярно, жертвата бе пирамида от около един милиард тона, а най-едрият клиент за загробване досега бе Патрицио, двестакилограмовият Деспот на Куирм.

Монументална игла с барелеф, описал постиженията на цар преди четири хиляди години — щеше да е по на място, ако пясъкът носен от вятъра, не бе заличил преди векове името му, — послужи за удобна стълба. Оттам единствено имаше нужда от майсторски хвърлена кука, която да се забие в протегнатите пръсти на един забравен монарх, за да позволи на Тепик да се прехвърли с дълга грациозна арка до покрива на една гробница.

С тичане, катерене, люлеене и бързо забиване на котки в паметниците на мъртвите, Тепик продължи напред.

Точиците на огньовете сред камъните очертаваха границите на двете срещуположни армии. Макар омразата между двете империи да беше дълбоко вкоренена и стилизирана, и двете спазваха древната традиция — военни действия не се предприемат по време на нощ, жътва или дъжд. Войната бе достатъчно важна, за да се пази за специални случаи. Да тръгнеш с чукове и вили значи да сведеш цялата работа до фарс.

От двете страни на линията в здрача се чуваха припрени звуци от високотехнологична дървообработка. Твърдеше се, че генералите винаги са готови отново да разиграят последната си битка. От последната битка между Тсорт и Ефеб бяха изминали хиляди години, но генералите имат дълга памет и този път се бяха подготвили.

От двете страни на линията започваха да сковават дървени коне.

— Махна се — съобщи Птакласп ІІб и се хлъзна надолу по купчина камъни.

— Крайно време беше — каза баща му — Помогни ми да сгънем брат ти. Сигурен ли си, че няма да го нараним?

— Е, ако го направим внимателно, той няма да се движи във времето, което е дебелина за нас. Щом за него не минава никакво време, нищо не може да го нарани.

Птакласп се замисли за старите времена, когато строенето на пирамиди се състоеше от поставянето на един каменен блок върху друг и всичко, което трябваше да запомниш, беше — колкото по-нагоре, толкова по-малки блокове слагаш. Сега трябваше да сгъва прилежно един от синовете си.

— Ясно — смънка неуверено. — Да тръгваме тогава.

Птакласп се придвижи нагоре по купчината останки и подаде глава, точно когато авангардът на мъртвите се появи зад ъгъла на най-близката древна пирамида.

Първата му мисъл беше: „Ето на, идват да правят рекламации.“

Беше се старал, колкото можеше. Не винаги е лесно да строиш с ограничен бюджет. Може би не всеки перваз съответстваше точно на проекта, вероятно качеството на вътрешната мазилка не беше винаги на ниво, но…

Не е възможно всички да имат оплаквания. Не и толкова много клиенти.

Птакласп ІІб се изкатери до баща си и зяпна.

— Откъде идват всички те?

— Ти си експертът, ти ми кажи.

— Мислиш ли, че са мъртви?

Птакласп разгледа внимателно някои от приближаващите се в строй.

— Ако не са, то някои от тях са ужасно болни.

— Хайде да бягаме оттук!

— Накъде? Нагоре по Великата Пирамида ли?

Великата пирамида се извисяваше зад тях и изпълваше с трептене въздуха. Птакласп се вторачи в нея.

— Какво ще става довечера? — попита той.

— Моля?

— Ами ще… направи ли отново… каквото направи?

ІІб зяпна баща си.

— Не знам.

— Можеш ли да разбереш?

— Само като изчакаме и видим. Аз дори не съм сигурен какво направи сега.

— Ще ни хареса ли?

— Не съм склонен да мисля така, татко. O, богове!

— Какво има пък сега?

— Погледни натам.

Устремили се към маршируващите мъртъвци, следвайки Кууми както опашка следва комета, крачеха жреците.

Във вътрешността на коня беше горещо и тъмно. Беше и претъпкано.

Всички чакаха и се потяха.

— Какво ще стане сега, старшина? — запелтечи младият Автознак.

Старшината помръдна крака си колебливо. Обстановката можеше да накара и сардина да страда от клаустрофобия.

— Ами момче… Ще ни открият, виждаш ли, и така ще се шашнат, че ще ни завлекат в града си. Тогава като притъмнее, ние ще изскочим и ще им вдигнем меч. Или ще ги вдигнем на меч. Едно от двете. А след това ще разграбим града, ще изгорим стените му и ще поръсим земята със сол. Нали си спомняш, момче, показах ти го миналия петък.

— Аха.

Капки пот се стичаха от множество вежди. Доста от мъжете се опитваха да напишат писмо до вкъщи и чегъртаха с писец по восъка, който доближаваше точката на топене.