Тери Пратчет - Пирамиди

Една от свещените котки се криеше под трона. Животното присви уши и се изплю по Тепик, когато се пресегна да я погали. Това поне не се бе променило.

Все още никакви хора. Тепик отиде на балкона.

Ето ги хората, огромна тиха маса, вторачила се отвъд реката към отслабващата сивкава светлина. Докато ги гледаше, флотилия лодки отплава от близкия бряг.

Трябваше да построим мостове, помисли си Тепик. Но твърдението е, че те ще оковат реката.

С лек скок над парапета Тепик се приземи на утъпканата земя и пое надолу към тълпата.

И с пълната си сила вярата се вряза в него.

Хората на Джелибейби може би имат противоположни възгледи относно боговете си, но вярата в царете им оставаше непоколебима хилядолетия наред. За Тепик чувството беше сякаш ходеше в бъчва алкохол. Почувства как се излива в него, докато пръстите му засъскаха, как изпълва тялото му и бликва в главата му не всемогъщество, а чувството за всемогъщество, твърде силната увереност, че макар да не знае всичко, скоро ще го научи, а и го бе научавал преди.

Подобно на случката в Анкх, когато божествеността го връхлетя. Но тогава беше само лека искра. Сега я придружаваше пълната сила на истинската вяра.

Тепик погледна надолу към шумоленето под краката си и видя зелени стръкове да изникват от сухия пясък.

Мътните го взели, помисли си той. Аз наистина съм бог.

Ама че неловка история.

С лакти си проправи път през блъсканицата до брега на реката и застана там в уголемяващо се петно житни класове. Тълпата загря, хората наоколо се свлякоха на колене и започна вълна от благоговейни припадъци, разпространяваща се във всички посоки.

„Но аз никога не съм искал това! Просто исках хората да заживеят по-добре, с канализация. Исках да се направи нещо относно срутените градове във вътрешността. Исках да им помогна да се отпуснат и да ги попитам доволни ли са от живота си. Мислех, че ще е добре да има училища, за да не коленичат и боготворят някого, просто защото го бива в градинарството.

Също исках да направя нещо с архитектурата ни…“

Светлината изчезваше от небето като изстиваща стомана, а пирамидата изглеждаше някак по-голяма от преди. Ако трябваше да проектираш нещо с единствената цел да наблегнеш на масата му, тъкмо от пирамида имаш нужда. Около нея се забелязваше тълпа от фигури, неразличими в сивата светлина.

Тепик огледа просналата се тълпа, докато не откри някой облечен в униформа на дворцов страж.

— Ти, човече, стани — заповяда му. Мъжът го погледна в ужас, но колебливо се изправи.

— Какво става тук?

— O, царю, който си господар…

— Не смятам, че имаме време за това. Знам кой съм, но искам и да знам какво става.

— O, царю, видяхме мъртвите да ходят! Жреците отидоха да поговорят с тях.

— Мъртвите да ходят?

— Да, о, царю.

— Говорим за не-живи хора, нали така?

— Да, о, царю.

— Аха. Е, благодаря. Сбит отговор. Не информативен, но сбит. Има ли някакви лодки наоколо?

— Жреците ги взеха всичките, о, царю.

Тепик виждаше, че е вярно. Кейовете близо до двореца обикновено пращяха от лодки, а сега бяха празни. Докато гледаше към водата, на нея й поникнаха чифт очи и дълга челюст, за да му напомнят, че вероятността да преплува през Джел е като да закове мъгла към стена.

Тепик се озърна към тълпата. Всички до един го гледаха в очакване, убедени, че знае как да постъпи.

Отново се обърна към реката, протегна ръцете пред себе си, притисна длани една към друга и след това внимателно ги разтвори.

Чу се влажен смучещ шум и водите на Джел се разделиха пред него. Тълпата ахна, но почудата им не беше нищо в сравнение с изненадата на десетина крокодила, които се опитваха да плуват във въздуха на няколко метра височина.

Тепик изтича надолу през гъстата кал, като се движеше на зигзаг, за да избегне бясно замахващите опашки на падащите с трясък крокодили.

Джел се издигаше като две сивокафяви стени, подобно на влажна мрачна уличка, по която бягаше Тепик. Тук там имаше останки от кости, стари щитове, части от копия и дъски от лодки. Тепик продължи напред, като прескачаше и заобикаляше боклуците, натрупали се с вековете.

Пред него един голям крокодил мъжкар сънено изплува от стената вода, помята се бясно във въздуха и шльопна в тинята. С тежка крачка Тепик стъпи на муцуната му и продължи напред.

Зад него някои от по-пъргавите граждани, видели замаяните същества под тях, започнаха да търсят камъни. Крокодилите бяха неоспорваните господари на реката от най-ранни времена, но имаше възможност да си поразчистят сметките с тях за период от няколко минути. Поне си заслужаваше да опитат.