Тери Пратчет - Пирамиди

— Защо не слушат? — попита, облян в сълзи, върховният жрец на Тег Конеглавия Бог на Земеделието.

Последно бяха видели Тег да седи в една нива, да скубе жито и да се кикоти.

Останалите върховни жреци не се справяха по-добре.

Осветени с годините ритуали бяха изпълвали двореца със сладникав синкав дим и сготвили достатъчно породист и разнопороден добитък, за да нахранят народа по време на голям глад, но боговете продължаваха да прииждат в Старото Царство, сякаш си беше тяхно, а на хората се определяше статут най-много на насекоми.

Тълпите все още бяха отвън. Религията бе господствала в Старото Царство през по-голямата част от седемдесетвековното му съществуване. В ума на всеки жрец имаше ярка представа какво би го сполетяло, ако хората за момент си помислят, че религията вече не властва.

— И така, Диос — каза Кууми. — Обръщаме се към теб. Как ще ни наредиш да постъпим сега?

Диос седеше мрачно на стъпалата на трона, забил унил взор в пода. Боговете не слушаха. Това си го знаеше. От всички хора той го знаеше най-добре, но преди нямаше значение. Стигаше и да симулираш дейност, а после да дадеш отговора. Ритуалът беше важен, а не боговете. Те са създадени да изпълняват ролята си на мегафон, защото хората кого другиго биха слушали?

Докато се бореше да мисли трезво, ръцете му изпълниха движенията на Ритуала на Седмия час, напътствани от невронни команди, твърди и непроменливи като кристали.

— Всичко ли опитахте?

— Всичко, което ни посъветва, о, Диос — потвърди Кууми. Изчака повечето от жреците да им обърнат внимание и продължи на доста висок глас:

— Ако царят беше тук, щеше да се застъпи за нас.

Долови погледа на жрицата на Сардук. Не бе обсъждал нищо с нея — какво ли пък имаше да се обсъжда? Но подозираше, че в нея се таи сродно, горчиво чувство. Тя не харесваше Диос особено, но и не изпитваше чак такова страхопочитание към него както останалите.

— Казах ви, че царят е мъртъв.

— Да, чухме те. Но изглежда, че липсва труп, о, Диос. Въпреки това ти вярваме, защото това са думи на великия Диос, и не обръщаме внимание на зловредни бунтовнически слухове.

Жреците мълчаха. И зловредни бунтовнически слухове ли имаше? А и някой вече спомена за мълвата, нали? Нещо определено не беше наред.

— Случвало се е доста често в миналото — вметна жрицата като по поръчка. — Когато царството е заплашено или реката не прелива, царят отива да се застъпи за нас пред боговете. Бива изпратен да се застъпи за нас пред боговете.

Нотката на задоволство в гласа й издайнически подсказа, че говори за еднопосочно пътуване.

Кууми потръпна от удоволствие и ужас. Да, наистина. Славни времена са били. Доста отдавна някои страни бяха експериментирали с идеята за жертвоприношение на цар. Няколко години гуляи и властване, после кръц — отваря се място за нова администрация.

— По време на криза вероятно и всеки високопоставен съветник би свършил работа — продължи тя.

Диос вдигна глава, а лицето му отразяваше агонията на вратните му мускули.

— Разбирам. А кой ще е върховният жрец тогава?

— Боговете ще изберат — заяви Кууми.

— Не се и съмнявам, че ще го сторят — каза кисело Диос. — Имам известни резерви относно мъдростта на избора им.

— Мъртвите могат да говорят с боговете в Отвъдното — напомни жрицата.

— Но всички богове са тук.

Диос се противеше на тръпката в краката си, които настояваха, че точно в този момент, трябваше да го носят по централния коридор на път да надзирава Ритуала под небето. Тялото му крещеше за спокойствието, което усещаше от другата страна на реката. А веднъж попаднал там, никога да не се връща… но той винаги го бе казвал.

— В отсъствието на царя върховният жрец изпълнява неговите функции. Нали така, Диос? — попита Кууми.

Така си беше. Бе написано. Не можеш да го пренапишеш, щом веднъж е написано. Той го бе написал. Преди много време. Диос увеси глава. Това беше по-лошо от идеята за канализация, по-лошо от всичко. И все пак, все пак… да минеш на отвъдния бряг на реката…

— Много добре тогава — каза той — Имам една последна молба.

— Да?

Гласът на Кууми вече имаше нов тембър. Беше глас на върховен жрец.

— Искам да бъда погребан в… — започна Диос, но го прекъсна шепотът на жреците, които можеха да видят отвъдната страна на реката. Всички очи се обърнаха към далечния мастилен бряг.

Легионите джелибейбски царе бяха тръгнали на поход.

Царете се клатушкаха, но напредваха бързо. Бяха цели взводове, дори батальони. Чукът на Ембри вече не им бе необходим.