Тери Пратчет - Пирамиди

Значи нямаше смисъл да се промъкваш скришом. Освен това някои от камъните, които изникваха от мъглата, имаха много обезпокояващи форми. Този тук, например, изглеждаше точно като…

— Спри! — заповяда Сфинксът.

Не се чуваше никакъв звук освен от втечняването на капчици в мъглата и понякога от смучещия нос на Тико, който от време на време се опитваше да изтегли влагата от въздуха.

— Ти си сфинкс — каза Тепик.

— Сфинксът — поправи го Сфинксът.

— Леле. Вкъщи имаме страшно много твои статуи. — Той погледна нагоре, а след това още по-нагоре. — Представях си те по-малък.

— Трепери, смъртнико, защото си в присъствието на мъдрия и ужасяващия — Сфинксът примига. — Ония статуи добре ли изглеждат?

— Не могат да се сравнят с теб — Тепик беше искрен.

— Наистина ли? Обикновено хората ми оплескват носа. Казвали са ми, че десният ми профил изглежда страхотно и…

На Сфинкса му просветна, че се отклонява. Създанието се изкашля строго.

— Преди да минеш, о, смъртнико трябва да отговориш на гатанката ми.

— Защо? — попита Тепик.

— Какво? — Сфинксът отново примига. Не бе проектиран за подобен род въпроси. — Защо ли? Защо ли? Защото… ъ-ъ… Защото, задръж за малко де, а да, защото ще ти отхапя главата, ако не ми отговориш. Да, мисля, че това беше причината.

— Ясно — каза Тепик. — Да я чуем тогава.

Сфинксът прочисти гърлото си и издаде звук като рев на празен камион на заден ход в каменоломна.

— Кое върви на четири крака сутринта, на два по обяд и на три вечерта? — попита Сфинксът самодоволно.

Тепик се замисли.

— Трудничка гатанка — призна след време.

— Най-трудната.

— Ъ-ъ.

— Никога няма да се сетиш.

— Ммм…

— Би ли си свалил дрехите, докато мислиш? Конците ме дразнят страхотно, като се заплитат в зъбите ми.

— Да не е някакъв вид животно, на което отново му поникват крака, след като са…

— Изцяло в погрешна посока си.

Сфинксът протегна лапи и извади ноктите си.

— А.

— Нямаш ни най-малка представа, нали?

— Продължавам да мисля.

— Никога няма да познаеш.

— Прав си.

Тепик погледна към ноктите. Това не е истинско войнствено животно, рече си успокоително, твърде надарено е. Освен това бюстът определено ще му пречи, дори и мозъкът да не го стори.

— Отговорът е ЧОВЕК — каза Сфинксът. — А сега, моля те, не тръгвай да се защитаваш, че в кръвта ти ще се отделят неприятни химикали.

Тепик отбягна лапата, която изсвистя край него.

— Чакай малко, чакай малко. Как тъй ЧОВЕК?

— Просто е — отвърна Сфинксът. — Бебето пълзи сутринта, изправя се на два крака на обяд, а вечерта старецът ходи с бастун. Добра гатанка, нали?

Тепик прехапа устни.

— Нали уж ставаше дума за един ден? — усъмни се той.

Последва дълго неловко мълчание.

— Това е… как беше… метафора — подразни се Сфинксът и отново замахна.

— Не, не, почакай, постой за минутка. Искам да сме напълно наясно по този въпрос. Така е редно, прав ли съм?

— Няма нищо нередовно с гатанката — отвърна Сфинксът. — Дяволски добра гатанка. Петдесет години съм я използвал, още от котенце… — Създанието се замисли. — Пиленце — поправи се.

— Много добра гатанка — каза Тепик утешително. — Много задълбочена. Много трогателна. Сбит преразказ на цялото човешко битие. Но я си признай — не може да се случи на един човек за един ден, нали?

— Ами… не може — призна Сфинксът. — Но в контекста се разбира от само себе си. Във всяка гатанка присъства елемент на драматична аналогия — добави той и пролича, че е чул израза отдавна и го е харесал, което не му е попречило да изяде автора.

— Да, но… — Тепик клекна и заравни мокрия пясък пред себе си. — Метафората разполага ли с вътрешни съответствия? Нека например приемем, че средната продължителност на живота е седемдесет година, става ли?

— Става — склони Сфинксът с несигурния глас на някой, който е пуснал търговски агент в къщата си и сега печално предусеща бъдещето, в което неизбежно ще си купи застраховка живот.

— Добре. Прекрасно. Значи по обяд ще е на 35, прав ли съм? Сега, като се има предвид, че повечето деца прохождат на около една годинка, образът с пълзенето на четири крака не е много подходящ, не си ли съгласен? Искам да кажа, че през по-голямата част от сутринта човек е на два крака. Според твоята аналогия — той спря и направи няколко изчисления с помощта на подходяща бедрена кост — човек прекарва едва двадесет минути, максимум половин час след полунощ на четири крака. Прав ли съм? Бъди честен.