Тери Пратчет - Пирамиди

— Моля, г’спожо, трябва да ударя по вратата, г’спожо.

— Не е необходимо да чукаш. Той винаги си е там.

— Асистентът ми имаше предвид да разбие печатите, г’спожо — намеси се Копърко в желанието да си помогне.

— Ти кой си? — настоя царицата.

— Казвам се Копърко, о, царице. Майстор балсаматор.

— Тъй ли? Имам няколко шева, които се нуждаят от преглед.

— За мен ще е чест и привилегия, о, царице.

— Да, така е — потвърди тя и се обърна със скърцане към Ембри. — Давай с чука, младежо.

Пришпорен, Ембри описа дъга с чука. Инструментът мина пред носа на Копърко със звук на яребица и разби печата на парчета.

Онова, което излезе, щом се слегна прахолякът, не бе облечено по последна мода. Превръзките бяха кафяви и вехти, и, както Копърко забеляза с професионално безпокойство, вече почти протъркани в лактите. Когато нещото проговори, звучеше като отварянето на древен ковчег.

— Аз се бидох събудил. И не биде светлина. Това биде ли Отвъдното?

— Изглежда, че не е — отговори царицата.

— Това ли биде всичко?

— Изобщо не си заслужаваше умирането, нали? — подхвърли царицата.

Древният цар кимна, но бавно, сякаш го беше страх да не му падне главата.

— Нещо трябва биде сторено.

Обърна се да погледне към Великата Пирамида и я посочи с това, което някога е било ръка.

— Кой биде там?

— Всъщност тази е моя — обясни Тепикамон и се наклони напред. — Не мисля, че сме се запознавали. Все още не съм полаган в нея. Синът ми я построи за мен. Против волята ми, уверявам ви.

— Това биде отвратително нещо — промълви древният цар. — Усещах как биде строено. Дори в смертната си дрямка почувствах. То биде достатъчно голямо да поеме все свят.

— Исках да бъда погребан в морето — сподели Тепикамон. — Мразя пирамидите.

— Не, не мразиш ти тях — възрази Аш-ур-ментеп.

— Извинете ме, но наистина ги мразя — настоя царят учтиво.

— Но не наистина не ги мразиш. Каквото сещаш сега, биде лека неприязън. Когато бидеш лежал хиляда години, тогава ще започнеш да вникваш в „мразя“.

Тепикамон потръпна.

— Морето. Там ми е мястото. Просто се разтваряш.

Отправиха се към следващата пирамида. Ембри водеше колоната с лице като картинка, вероятно нарисувана късно вечер от художник, който получаваше вдъхновение с жълта рецепта. Копърко го следваше, с гърди изпъчени гордо напред. Винаги бе искал да се издигне в света и ето го сега как ходи сред царе. Е, може би как се клатушка сред царе.

Поредният хубав ден в сърцевината на пустинята. Денят винаги е хубав, ако под хубав се разбира температура на въздуха като във фурна, а на пясъка да можеш да печеш кестени.

Тико бягаше бързо, главно за да държи краката си, колкото се може по-малко на земята. За момент, докато се клатушкаха нагоре по хълмовете извън обраслия с маслинови дървета и покрит с кръпки зеленина оазис около Ефеб, на Тепик му се стори, че вижда „Безименния“ като малка точица в лазурното море. Можеше и да е блещукането на някоя вълна.

После премина отвъд хребета в един по-жълт и кафеникав свят. Тук тънки дръвчета се държаха срещу пясъка, но нататък пясъкът печелеше и триумфално маршируваше в дюна след дюна.

Пустинята беше не само гореща, но и тиха. Нямаше птици, нито шумоленето на органични същества, заети с оцеляването си. През нощта може и да имаше бръмчене на насекоми, но сега те се заравяха в пясъка, скрити от дневния зной, а жълтото небе и жълтите пясъци се превърнаха в звукопоглъщаща кабина, в която дъхът на Тико гърмеше като парен локомотив.

Тепик научи много, откакто за пръв път напусна Старото Царство, а щеше да научи и още нещо. Всички велики умове са съгласни, че когато пресичаш палеща пустиня, добра идея е да си с шапка на главата.

Тико се носеше равномерно с тромавия тръс, който първокласна състезателна камила можеше да поддържа часове наред.

След няколко мили Тепик видя колона прах зад следващата дюна. Постепенно се озоваха зад основния корпус на ефебската армия, извиваща се покрай половин дузина бойни слонове, а перата на шлемовете се вееха на огнения бриз. Развикаха се приветствено просто ей така, когато Тепик ги подмина.

Бойни слонове! Тепик изпъшка. Тсорт си падаше и по бойните слонове. Очевидно това беше модната тенденция напоследък. Не ставаха за нищо друго, освен да газят собствените си войски, когато неизбежно се паникьосваха. Затова военните стратези и на двете страни бяха взели мерки да отгледат още по-големи породи слонове. Бяха просто внушителни.